1914, 9 ноември-роден в София(истинското име на писателя е Никола Гугов).

Научих се да чета свободно две години преди да тръгна на училище- разказва той- Спомням си, че на деветгодишна възраст прочетох такъв обемист роман,какъвто е Дон Кихот. А първия свой роман бъдещият писател съчинява едва година по-късно- преписва една глава от Том Сойер, като променя имената на героите.

1932-първи публикации във в. Жупел

1938- завършва гимназия, издава първата си книга Улица без паваж

1939-1944- учи философия в Софийския университет, сътрудничи на различни литературни издания

1942-Дни и вечери, сборник разкази. Като недостатък на текстовете П.Вежинов изтъква слабото познаване на българската литература и на реалния живот. Повечето от моите разкази през 30-те години явно намирисваха на измишльотини и литературщини.

1944- заминава на фронта като военен кореспондент

1947- Синият залез, роман със сложна критическа съдба

1954-1972- председател на Художествения съвет в Българска кинематография

1963- Момичето с цигулката, сборник разкази

1966- излиза сборникът С дъх на бадеми

1968-Сините пеперуди, сборник фантастични новели

1970- Малки приключения, роман, в чиято художествена тъкан се преплитат социално-психологически, криминални и фантазни моменти, проблеми и жанрови черти(Светлозар Игов)

1973-1983- главен редактор на сп. Съвременник

1975- Нощем с белите коне , роман; през същата година излиза и повестта Бариерата, чиито художествени внушения авторът коментира така:

В Бариерата летежът е преди всичко символ, алегория за вечния стремеж на хората за духовно издигане, за полет на мислите и идеите.

1983- умира в София

Павел Вежинов непрекъснато отмества своите граници, преначертава отново и отново образа си.40 книги и 30 сценария, писани между 1932 и 1983 г. , са респектиращият факт на неговата продуктивност. Малко са компромисите с литературните норми и масовия вкус в разказите за софийското всекидневие, диаболистичната проза, репортажите от войната, криминалните и приключенски повести, романите и фантастичните новели. От самото начало на творческите си търсения П.Вежинов се стреми да избягва и традиционното. Авторитетите при писането за него не са българските класици, а Голзуърди, Достоевски, Чехов, Бредбъри. Мисълта му се движи свободно в пространствата на универсални идеи, научни теории и хипотези,

за да се връща оттам към личността и да чете промените й. От догматичната критика на своето време прозаикът е определян като интелектуалец и космополит- названия, които тогава звучат обвинително.

Ранните книги на автора изследват малкия свят на човека от улиците без паваж или зад фасадите на образцовите домове.В сатирични кадри, близки до внушенията на диаболистичната проза на Светослав Минков, са снети образите на еснафщината и посредствеността на хората-манекени.

От Вазов до Емилиян Станев и ред други съвременни писатели природата, селото, провинцията бяха място за завръщане към позната и скъпа на сърцето ми среда, към средата на тяхното детство, на техните корени. И затова това завръщане така често прозвучаваше като консервативна романтика. Като отблъскване от чуждия и враждебен на интимната им същност голям град, в който те никога не успяха да се вкоренят докрай. У Павел Вежинов това не е завръщане. Или поне не е завръщане към личните