Павел Вежинов

МОЯТ ПЪРВИ ДЕН

Тоя звук - тъмен, дълбок и нежен - беше първото нещо, което достигна до моето помътено съзнание. Той беше толкова жив и в същото време толкова чужд и далечен, че неволно почувствувах как сърцето ми потрепера и се сви. Или не - може би това не е звук, това е глас! Тая мисъл съвсем ме обърка... Глас ли - как може това да бъде глас?... И всъщност кой съм аз, къде се намирам?...

Отворих очи - ослепителна светлина! И веднага болезнено ги затворих... Какво става с мен наистина?... Струваше ми се, че излитам от някаква бездна, раздробен на хиляди късчета - като безброй въздушни мехури, които блестят и се носят в тъмната синева на дълбините към далечната водна повърхност. Моята мисъл вече работеше, но все още нямаше нито минало, нито бъдеще. Чувствувах се неизмеримо слаб, всичко в мен сякаш кипеше...

Но изведнъж разбрах и отново отворих очи. Сега светлината не ми се стори така ослепителна. Сега всичко над мен беше бляскаво синьо - ярка, жива синева, която дотогава не знаех, че съществува в природата. Миг след това едва ли не ослепях - така невнимателно бях погледнал в тяхното слънце. Нашето слънце е огромно, бакъреночервено и обхваща грамадна част от хоризонта. Нашето небе добива тъмния цвят на индигото едва в минутите след залез слънце. А това небе над мен сияеше и самият въздух сякаш трепереше и излъчваше светлина. Дъхът спря в устата ми, почувствувах отново силен шемет, сякаш някаква огромна сила ме залюля и запокити в безкрая. За мигове просто губех съзнание и все пак чувствувах някаква необикновена лекота и опиянение.

Когато всичко това премина, отново внимателно се отледах. Лежах по гръб на малък хълм всред ниска, яркозелена растителност. Чудни бели цветенца клатеха край мен нежните си главички. Хълм, небе, сияещо слънце - знаех, че ще видя точно това, и все пак ми беше безкрайно трудно да повярвам, че то наистина съществува... Дълго ли бях лежал в безсъзнание? Погледнах часовника си - единствената вещ, която носех от моя неизмеримо далечен свят. Всичко на всичко единадесет минути.

И тогава отново чух тоя дълбок и тъмен звук, който никога вече няма да се изличи от ммоето съзнание. Не, това не беше звук - това наистина бе глас на живо същество, първото на тая чужда планета. Но може ли да бъде глас на човек?... Чувствувах се много несигурен тоя миг... Не, положително не!... Мисълта ми работеше с бързината на най-съвършените кибернетични машини. В цялата галактика нямаше друга звазда, която по условия на живот да прилича толкова много на моята загубена в безкрая Дрина. Аз знаех, че тука има напреднала човешка цивилизация, макар и много по-млада от нашата, но по всяка вероятност много подобна. Това не можеше да бъде глас на човек, по всяка вероятност беше глас на животно.

На нашата планета няма животни освен тия, които живеят в моретата. По-право имало е преди хиляди години, но постепенно са изчезнали. Все пак ние познаваме животните. Преди да напусна Дриа, в моята памет бяха запечатани хиляди образи на животни и хиляди звуци, безброй страници от нашето историческо развитие. Докато небето блестеше в очите ми, аз трескаво търсех истината. Да, разбира се - това не е глас на звяр, това е глас на някое от така наречените "домашни животни". Изведнъж почувствувах как сърцето ми тревожно се сви. Домашно животно - само това ми липсваше! Ако е така - тяхната цивилизация е навярно все още в най-ранна възраст... Усетих, че отново ми се завива свят. Ако е така - каква надежда за връщане?... Навярно по-далечна и по-невидима от моята загубена в пространствата Дриа.