Патриархалният космос в кривото огледало на повестта Преди да се родя

Повестта Преди да се родя заема особено място в българската литература.Тя е различен поглед към света - провокативен и ироничен.Древния и траен живот интересува Ивайло Петров и разказвачът в повестта има за цел да промени едностранчивите представи за селския бит.Авторът не сочи за пример установилите се патриархални ценности , а прави нещо различно , смъква ги от издигнатия пиадестал и добродушно им се надсмива от позицията на по-ново време.

В ценъра на творбата е родния патриархален свят на самия разказвач , който едновременно е мил и смешен.Под прицела на иронията ценностите в този свят са преобърнати и се оглеждат в повестта като в криво огледало.

Преди да се родя изненадва читателя с оригиналната си гледна точка.Герой е самият разказвач.Той съпоставя 2 свята - светът на рода и на модерния живот.

Образът на патриархалното село , който изгражда писателят , е доста по-различен от класическият.Той не е носител на високи идеали и нравственост , а е развенчан кумир , изпълнен с примитивност , грубост и духовна недоразвитост.Героите , които показва разказвачът са необразовани , невежи , лукави , а не рядко и нечистоплътни.В ироничния присмех се усеща привързаност.

Напълно в духа на патриархалния ред и отношения е оповестяването , че синът ще бъде задомен Петре , тази зима ще те оженим ! Бъдещият жених няма право на собствено мнение той просто е информиран за плановете на родителите си Да се сдобият с още две работни ръце .Ниската култура и хигиена също са обект на присмех.Предстоящата сватба предизвиква промени в живота на всички.Дядо Иван е принуден Да падне на четири крака пред коритото .Обикновено той си мие главата от Великден на Великден.Насмешка будят и усилията на баба Неда да изчисти къщата.Тя хвърля седем кофи с боклук на бунището.

Разказвачът е формиран от този родов селски свят , познава и най-интимните му кътчета , но от друга страна се е отделил от него като личност , която вече е усвоила ценностите и принципите на днешния свят.Раждането му е голямо събитие в древния селски космос и бележи началото на неговия край.Онзи улегнал и закостенял живот , където нещата се повтарят като сезоните , най-сетне е излъчил глас , който може да се самоострстрани , да се надсмее над себе си.Именно това оправдава иронията в повестта.

В подтекста прозира задоволството на автора , че е направил голяма крачка напред в отърсване от ония родови традиции , които са потискали личността и са спъвали развитието й.

Чрез пречистващата сила на смеха Ив.Петров успява да преобърне представите на читателя за патриархалния свят.Този присмех е съпроводен с искрена носталгия.Читателят остава с усещането , че насмешката и иронията са насочени не към най-близките , а към света в който живеят и неговите норми , които се опитват да спрат времето и лишат човека да живее пълноценно и щастливо.