Ивайло Дичев

Партии

Защо така не вървят работите с партиите у нас ? От времето на Алеко, през разпускането на партиите от Борис и фактически безпартийното управление на Живков, партия е мръсна дума и никой неси прави илюзии, че тя служи за друго освен користни цели, защото, според Бая ви Ганя току-тъй на сухо патриотизъм бош лаф. Партия и корупция са нещо като сиамски близнаци, всяка оперативна интервенция рискува да убие и самата партия, тъй като кръвообращението им е общо.

Нека се поставим на мястото на един партиен лидер, да речем господин Костов. Как да накара той безименния местен деец на СДС да си губи времето по събрания, да агитира, да крещи по митинги, да вдига масите в защита на НАТО и т. н. ? Обещава някои неща, възнаграждава ги с постове или предпочитания в една или друга спорна ситуация, затваря си очите, когато те сами си вземат дължимото, брани ги срещу нападките на журналистите и т.н. Неговият противник прави съвсем същото, но, доколкото е в опозиция, неговите действия са по необходимост повече идеално мотивирани, доколкото наградата за активистите, които той може да предложи, е в необозримо бъдеще. Съвсем трудна е задачата на малките извънпарламентарни партии : за да задържат членове, на които нищо материално не могат да обещаят, те залагат на една морална радикализация, на едно апокалиптично отхвърляне на статуквото и в последна сметка, извън време на най-остри кризи, събират главно маргинали.

Всяка партия почива в една или друга степен върху принципа на клиентелизма : където центърът преразпределя услуги и привилегии, вменявайки по този начин дълг и вярност. В този процес обаче всяка култура си има различна мярка. Например това един действащ политик да си построи къща в центъра на София, както се писа за един от лидерите на СДС, веднага би събудило интереса на независимите данъчни власти в една Германия ; затова пък в Индонезия, Турция или Брега на слоновата кост политически лидери натрупват милиарди без всякакви скрупули дори без да се крият. Да уволниш трима радиожурналисти, повдигнали обвиненията за корупция в митниците преди да разследващ случая би коствало оставката на правителството във Великобритания ; в Алжир или Сърбия дори убийството им не би подкопало монументалния постамент на властта.

В цялата тази малко блатиста проблематика е най-добре да не бъдем умерени моралисти. Заплащането на партийната вярност в натура няма да изчезне : то може само да се ограничи и регламентира. Например да се контролира имущественото състояние на входа и на изхода на политиката, да се укрепи (изключително с привилегии) статута на независимия държавен служител и т.н. Представяте ли си например в България скоро да бъде премахната практиката на комисионите ? Въвеждате някаква нова Държавна сигурност, която да следи политиците, после се налага друга по-тайна полиция да следи самата Държавна сигурност и тъй нататък. Това, което реалистично можем да си представим е регламентирането на комисоните, които политиците взимат върху едни или други сделки и проекти (може би дори облагането им с данък). Крайният морализъм води до люшкане от едните към другите и накрая до философското само-деполитизиране защото всинца са маскари. А така разбира се става още по-лесно на онези горе да крадат на смени. Много по-добре би било да се отървем най-после от възрожденско-комунистически идеологии за слугите на народа, които се жертват за общото благо и да поразмишляваме какво