Паралел между Зимни вечери и Задушница

Като ключови произведения в творческия път съответно на Смирненски и Елин Пелин, сравнението между Зимни вечери и Задушница ще носи характерните белези на два свята. Тези светове действително са различни, но и в много отношения съвпадат.

Така например поетическият цикъл Зимни вечери често е определян като синтез, обобщение на всички стихотворения от Децата на града. Тази творба е многогласна. В нея се сблъскваме с вече познати ни от творчеството на Смирненски герои слепия старик, децата, които не познават младостта, покосена от Жълтата гостенка жена. Поетът се идентифицира с мъката, съпреживява чуждата болка. В първия въвеждащ фрагмент основен образ е града черна гробница. Градът е адово пространство, той е царство на сенките и смъртта. Смирненски ни показва един мъртъв, отблъскващ, ужасяващ свят. Територия на злото. Дори сградите са одухотворени те гледат с жълти стъклени очи, тополата е призрак, изопнатите жици издават странни звуци, снегът хрупка с вопъл зъл и глух, младата луна гасне от скръб. Зададени са параметрите на едно демонично пространство, в което няма място за надежда и спасние. Дори белият цвят тук е лишен от традиционната си символика и се възприема като препратка към скръбта и студа в жестокия град. В този град сякаш всичко потъва в сива мъгла. Тя поглъща хора и сгради, души целия свят. Тя вледенява чувствата и емоциите. Мъглата символ на безизходицата и объркаността, на бруталното, безплодно страдание на хората от крайните квартали, присъства често в творчеството на Смирненски. По-късно той ще възкликне на живота сивата мъгла...

Подобно на Зимни вечери и Задушница започва с описанието на една мрачна картина. Като сходство между двете произведения може да се отчете и фактът, че се сблъскваме с едни и същи описателни мотиви. В града на Смирненски стърчи топола, топола има и до Елин-Пелиновото гробище. Старикът и малкото дете са само силуети в мъглата, но такива са и селяните, които бързо си отиват. Те са хора-сенки, на които сякаш е отказано пълнокръвно съществуване. Децата на Смирненски са снежинки, които стават на кал, докато при Елин Пелин са сирачета, които треперят до стената на старата черква.

Задушница е празник на мъртвите, ден, в който да си спомним за тях, но и да преосмислим собствения си живот. Подсъзнателно всеки човек свързва смъртта с тъгата, мрака, студа. Затова не трябва да ни изненадва и това, че разказът Задушница започва с изобразяването на типична есенна картина непрестанно ромоли ситен дъжд, денят е влажен и мъглив. И тук присъства образът на мъглата, макар и не така застъпен, както в Зимни вечери. В поетическият цикъл мъглата не се вдига и продължава да души бедните хора. В Зимни вечери бягството от прозата и жестокостта на живота е невъзможно, докато в Задушница мъглата започва да се вдга и това е знак за новите духовни хоризонти, които Станчо и Стоилка достигат. Мъглата в Задушница е победена по един своеобразен начин, така както са победени скръбта и болката. В Задушница животът триумфира над смъртта. В Зимни вечери това не се случва.

Във втория фрагмент от поетическия цикъл Смирненски ни запознава със съдбата на едно типично работническо семейство, живеещо в бедност и нищета. Ключовата дума тук е безхлебен. Хлябът, или по-скоро липсващият хляб, символизира безперспективността и социалната безпътица. Бащата тук е лишен от възможността да реализира своята социална роля на стопанин и закрилник. Той не може да осигури стабилност и устойчивост. Домът тук е лишен от своите сакрални