Забравена парола?
Начало на реферати

Паисий Хилендарски


През 18в. всички ръкописни и печатни истории започват с глава, в която изясняват ползата от историята. В История славенобългарска Паисий също запознавачитателите и слушателите си с разпространените представи за мястото на историята в общественото съзнание. Првото предисловие в книгата на монаха се нарича Ползата от историята.научните изследвания доказват, че основните идеи в него са взаимствани от предговора към историята на Цезар Бароний. Много голям е списъкът на книгите, от които Паисий извлича данни за народа си. Но въпреки това, тои намира място и ред да съобщи всичко, което е научил. Книжовникът разказва как е съставил своя труд, кои са главните му извори, къде са пречките. Като наи-ценно свидетелство за българската история той изтъква пред читателите си ръкописните книги, оцелели от старобългаеското богатство.

Паисиевата книга донася на българите отговори на много наболели въпроси. Ред по ред, въорайен с истори4ески примери, Паисий тълкува народната съдба. От историческите поуки възрожденецът кове политически представи, обяяснява и насочва всекиго да търси причините за основните недъзи в живота на нацията ни.

Във второто предисловие- Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история, всяка мисъл е оригинялна, неповторима изразява силния дух на Паисий, тревогата на родолюбеца. Обръщението му е към грамотни и неграмотни, към знатни и прости, обединени от една любов: които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество. В Паисиевото време народи, които нямат национално смочувствие, биват подигравани и укорявани. На българите им е необходима национална гордост такава, каквато имат другите народи. Паисий силно вярва, че неговата тревога за род, отечество и език се споделя от повечето българи. И затова той не може да премълчи това, за което му е най-тежко отказването то името българин. За да опази сънародниците си Паисий сочи най-напред научни доказателства безспорни свидетелства, извлечени от много истории, защото всичко е истина за българите, както и споменах...Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и мъдри гърци. И царе, и крале им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе. В следващите редове книжовникът се спира и на колебанията, които често довеждат до национално предателство: Но, рече, гарците са по-мъдри и по-културни, а бълагарите са прости и глупави и нямат изтънчени думи. Затова,казва по-добре да се присъединим към гърците! Историкът не скрива, че българите са неучени. В неговата съвременост образовани са гърцките търговци и духовници, но те пък използват това предимство незаконно : отнемат от простите и грабят несправедливо. На това грабителство книжовникът противопоставя морала на своя народ: бълагаринът е винаги гостоприемен и щедър. В българската етика той вижда основания за национална гордост.

Паисий много се вълнува от въпроса за произхида на бълагарите. Чрез една наивна от наша страна легенда за Потопа, която тогава е звучала убедително, Паисий внушава идеята за величието на славяните. Той се гордее, че българите принадлежът към славянската общност и затова нарича историята си не само българска, а славенобългарска.

Когато проследява събитията, Паисий се отнася с голяма отговорност към всички известни данни. Той не се плаши от данни за неблагополучия на отделни владетели или на цели епохи, а се вглежда в тях, за да ги обясни да извлече поуки от тях. След проследяването на победите и пораженията в това многовековно минало, той продължава с две обобщаващи глави. Заглавието на първата е в разговорен стил: Тук е потребно... да се съберат имената на българските крале и царе, колкото се намират и кой след кого е царувал. Тази хронография е нуйна на книгата наи-вече защото История славенобългарска е първият учебник на народа ни и знаията трябва да са лесни за запомняне и от наи-неграмотните читатели и слушатели.

Национална гордост се гради не само върху храбростта на дедите ни, тя се гради и върху силата на народа за духовно и културно извисяване. Паисий открива и провъзгласява на всеослушание, че българите са оставили дълбока следа в културното развитие на славянството.

Последната глава от История славенобългарска е посветена на българските светци. Сред тях той издирва и изтъква с голяма обич и уважение онези, които загинали мъченически, за да не се помохамеданчат. Слави ги, че не са приели вярата на господарите, не са се отрекли от родното си име. На техния подвиг и на тяхната святост Паисий отдава най-голма почит и по този начин внушава идеята за отпор срещу посегателствата върху народното съзнание и народната вяра.

В общестения и икономически живот през 18в. се създава една нова общност бълагарската нация. Паисиевата книга допринася за формирането й с идеята,че българският народ е единен и неделим, населяващ от векове своята родина. Той говори един език, който е за гордост,а не за срам, защото на него е създадена писмена култура с общославянска култура и традиция. Паисий показва, че по всички краища на измъчената родина, народът има едни и същи обичаи, един и същ морал, едни и същиучители и светци.

Заедно с Паисий и след него други български монаси се опитват също да пишат история на своя род и език, но техните книги са предназначени за манастирските библиотеки. А Паисий адресира историята си към простите орачи, овчари и занаятчии и събужда в тях родолюбието им чрез знанията,

Паисий Хилендарски facebook image
Публикувано от: Славчо Димитров