1

Паисиевата История славянобългарска ( 1762 година ) отразява важни тенденции в българския обществен живот през 18 век. Тя възкресява историческата памет за славното минало и е съществен фактор за формирането на националния дух през епохата на Възраждането. Атонският монах патетично отстоява идеята за светостта на родното и сурово заклеймява всички опити за заличаването на народностната идентичност.

История славянобългарска е ориентирана колкото към събития от времето на Първата и Втората българска държава, толкова и към настоящето на автора. Паисий възстановява традицията, чието начало е поставено от старобългарския книжовник Черноризец Храбър патриотичната кауза да се защитава не само със спокойните аргументи на историческия разказ, но и с вдъхновението на ораторското слово. Възрожденецът възхвалява пламенно българското в неговите свещени измерения народ, отечество, език, християнска вяра, културни достижения. Апологията като възторжен славослов на непреходното величие на нацията ни се преплита с темпераментна полемика с противниците на националната идея. Използвайки реторични похвати, Паисий спори с представители на гръцкото духовенство и с отродили се българи, като с възмущение оборва недостойните им твърдения. Синтезът на възхищение и гняв, любов и омраза, определя своеобразието на Паисиевата История, която страстно призовава истинските патриоти към опознаване на миналото, гордост от делата на предците им и отхвърляне на жалкия срам от родното.

Родолюбивият светогорец издига в култ всичко, което е белег на българската духовност, на някогашната църковна независимост и културен възход. Основният обект на патетичната възхвала е народът, представен като творец на своята история, господар на историческата си съдба и грандиозна сила, с която са се съобразявали дори великите владетели. Демократичният дух на Паисиевото произведение изпъква именно в тази апология на свещената народна воля, която е сваляла от трона недостойни царе и е въздигала силните и неустрашимите: Телезвий нямал сполука. Гърците го разбили при първата война... След това българите убили Телезвия и поставили на престола Сабин. Паисий изгражда романтично извисен образ на българите и разкрива чрез градирани експресивни епитети и изразителни сравнения онези народностни добродетели, които могат да пробудят у съвременниците му гордост, себеуважение, национално достойнство: Но не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове. Създавайки митологизираната картина на миналото величие, възрожденският будител изпълнява родолюбивата мисия да формира самосъзнанието у сънародниците си и да им внуши, че са наследници на славни деди. За светогорския книжовник историческото знание е щит срещу духовната асимилация на народа, затова то е издигнато на пиедестал като необикновена сила, която преобразява хората и ражда вярата в бъдещето на родината. Разсъжденията в първия предговор за изменчивата съдба на големи царства внушават идеята за нетрайността на робството, което не е дълговечно, и изразяват надеждата за скорошно избавление. Вдъхновената прослава на свободолюбивия и непокорен български дух има за цел да докаже несъстоятелността на фатализма и робското примирение с трагичните обстоятелства.

За хилендарския монах идеята за родното включва свещената триада народ език отечество. Българското слово, осветено от вековната книжовна традиция, е прославено като крепител на народностния дух във време на сурови изпитания. То е упора за формиращата се нация и изразява съкровената същност на православната вяра, съхранява националното своеобразие, укрепва гордостта от изключителните постижения в сферата на културата. Сътвореното на родния език извисява българите сред другите славянски народи и дава основание на историографа да изяви възторга си от родолюбивото дело на първостроителите: От целия славянски род най напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщение , българите по-рано от всички славянски народи приели православието и започнали да четат на своя език . Паисиевата апология възкресява святото начало, което са поставили предците ни, и завещава като неизменен патриотичен дълг защитата на езика, благоговението пред майчиното слово символ на връзката с народа, с миналото, настоящето и бъдещето на родината: Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!

Възрожденският будител внушава своите идеи чрез преки обръщения към онези сънародници, които милеят за отечеството си. Тази диалогична ориентираност на Паисиевия текст му придава облика на непосредствено общуване с родолюбивите читатели и слушатели . Чрез реторични езикови средства повелителни глаголни форми, повторения, синонимни изрази, лаконични или разгърнати обръщения книжовникът недвусмислено показва основния адресат на пламенните си думи: Написах я за вас, които обичате своя род, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество ... . Градацията в патетичните слова на просветителя утвърждава раждането на една нова общност на истинските патриоти, чиято възвишена мисия е да помагат на изстрадалата родина.