П. СЛАВЕЙКОВ - СЪН ЗА ЩАСТИЕ

П.Славейков същевременно копие за литература възпитаваща човека в българина ,търсеща человека в звяра.С цялостния си творчески път поетът утвърждава философското разбиране за личността ,чийто дух е във вечно брожение и ако копнее понякога за покой ,"то не е ,за да се успокои в него ,а да изпита и неговата мъка.В статията Българска поезия" той пише с пдаменно чувство аа единство и цялост на духа.Всъщност с цялата си поезия П.Славейков утвърждава съзарзеталността на духа -към другия бряг.

Осмислен като копнеж за постигане на жадуваната хармония на духа, другият бряг се декодира и като крайна цел на жизнения път на вътрешно извисената личност.А пътят кьм него може да се разчете и в конкретно творчески аспект чрез лирическия сборник на П.Славейков "Сън за щастие.Този сборник ,е "една лирическа поема с пролог -бодростта и вярата в зорите на ранна младост -и епилог -самотният гроб на бляновете /по Б.Пенев ,"Лирическите песни на Славейков/.Същевременно критикът забелязва ,че "Сън за щастие" внушава усещането за вътрешен драматизъм ,изразен както чрез текстовете на отдедни е лирически минатюри ,така и чрез цялостната им композщия т.е. смислово и композиционно творбите в зборника изграждат поетическата метафора за едно пътуване ,чието начало и край са точно фиксирани.Максимално условното пътуване е пътя към "другия бряг ,към "брега" на духовната хармония ,сродяваща човешкото с божественото.

Отправна точка /началото/ на пътя е кодирана в първата творба и декодираните значения в нея насочват към смисъла на цялото ,.т.е. на мегатекста "Сън за щастие".В първата картина на творбата доминира усещането за над-пейзажност ,отвеждаща към абсолютната хармония ,към състоянието на божествен покой:

"Ни. лъх не дъхва над полени,

ни трепва лист по дървеса...

Сякаш токущо е приключил актът на Сътворението и неговото божествено дело се оглежда с цялото си великолепие и красота.Съвършенството на природното пространство се открива в усещането за първичната чистота и божествената хармония.

Удвояването на небето чрез огледалото на водата /росата/ е "удвояване" на пространството чрез оптическата илюзия за "свят в света".В чистото огдедало на водада /море: роса/ ,небето се преобразява във въздушната вода.Водата ,която отразява небето ,се превръща в дълбочина на небето ,в небесна дълбина ,която испълва цялото пространство.В същото време властва съзнание за единство на света ,което се проецира в образа на един съвършен свят ,създаден от ръката на Твореца като антипод на хаоса и затова притежаващ всички белези на божествената хармония.

Великият архетип на начеващия живот внася във всяко начало психическа енергия ,която се персонифицира в образа на лирическия Аз ,въведен в света на творбата с поетически тласък ,който оживява всички сетива.Лирическият Аз уподобява библейския архетип на