Само един ли е начинът да бъде изразена любовта към народ и родина?
/ ЛИС /

Връх в творчеството на Петко Славейков е елегията Жестокостта ми се сломи.Творбата представлява своеобразна патетична изповед.В нея се описва разочарованието на поета от бездействието и примирението.Вътрешната драма на общественика е породена от незаинтересоваността и дребната корист на обществото.Но въпреки това той намира сили да превъзмогне себе си в името българско.

В цялата творба личи безпределната обич на лирическия герой към неговия народ и родина.В началото на стихотворението виждаме силния му гняв от бездействието на българската нация.Той се бунтува срещу примирението и желае свободата и.Това доказва обичта му към народа.Но когато гневът и разочарованието достигат своя връх ,настъпва преход към напълно противоположни чувства и мисли.Ожесточението преминава в разкаяние и солидарност с измъчените българи, което отново ни показва че той не е равнодушен.

В първите три строфи на Жестокостта ми се сломи се усещат едновременно сили на привличане и отблъскване между поета и бореца,от една страна,и обществото от друга.Това общество в името на което той твори.Съвсем ясно си проличава гнева на лирическия герой от бездействието на народните маси на пръв поглед той сякаш се отрича от този неучен род.Но от друга страна можем да приемем че именно изплаканият гняв на героя е най-сигурният признак за неравнодушие към съдбата неговия народ.Кога нещо ни ядосва или наранява?-само когато имаме някакво отношение към него.Ако сме безразлични,то по никакъв начин не би могло да предизвика чувства у нас.А този гняв който изпитва лирическият герой ни показва съвсем ясно че той не е безразличен към съдбата на българите.Такъв може да бъде само гневът на обичащия.
Думите на героя за това че народа заслужава да страда и да се мъчи могат да се възприемат като самобичуване.Това не е просто художествен похват или начин да се засили контраста между първата и втората част на творбата.То е преди всичко израз на дълбоката обич на говорещия.Критиката му е израз на болезнено чувство за отговорност.Той осъзнава че може би със своето бездействие хората са заслужили многобройните страдания.Сравнението на народа със спящ войн навежда читателя на мисълта,че героят вероятно вярва във възможността на българите да променят положението,ако предприемат някакви действия.Може би точно това ,че не безсилието,а бездействието е основния проблем на нацията,усилва гнева на говорещия.
В следващите три строфи яда и жестокостта на лирическия аз започват малко по малко да изчезват.Настъпва пълен поврат в ожесточението на обвинителя.В началото говори за целия народ,а след това започва да споменава само най-близките си хора-майката,невестата,клетите деца.В тяхното страдание е отразена и олицетворена съдбата на целия страдащ народ.Докато четем изглежда,че се говори за родната майка ,но би могло да става въпрос и за родината,защото за поетите от онова време истинската майка и родната страна са неразривно свързани.Сещайки се за мъките на най-скъпите си хора ожесточението на лирическия герой на издържа.В тяхното страдание той познава теглото на целия измъчен народ.Тук си проличава обичта му към тях,но и за пореден път-към целия народ,за който сега той страда.