П. К. ЯВОРОВ. ПОЕТ НА ЛЮБОВТА И СМЪРТТА

Всеки истински поет до днес е пророчествувал за своята съдба. В произведенията на всеки истински поет стоят записани, като думи на орисниците, тайнствените слова на неговата гибел. Трябва само да бъдем достатъчно проницателни, за да ги прочетем и разтълкуваме. Тогава пред нас се възправя целия човек, в пълния си духовен ръст, с неговите подеми и падения, с борбата му за щастие и другата по-страшна борба с враждебните сили на живота. Тогава наистина поезията на такъв поет става за нас летопис на душата му, хроника на жизнения му път и изповед пред смъртта. Ние съзерцаваме с трепет зигзагите на духа, окръжен с мълниите на гибелта, в очакване на последния удар, на смъртната гръмотевица, която ще го повали. Такава е трагическата атмосфера, в която той расте и се развива: защото безсъмнено истинската поезия е пламък, откраднат от небето, и смелецът, който е извършил тая дързост, е длъжен, като Прометей, да плати с живота си. Той става жертва на борбата между земния и небесен свят, между материята и емпириите, дето витаят чистите неродени идеи. И както някога от гнева на боговете, днес той загива от липсата на устойчивост между живота му и света, между душата му и космоса.

Щастливи - ония творци, които витаят над хаоса, като дух Божи над водите, и изнасят от него завършени мирове; които като Гьоте, олицетворяват самото битие, или, като Бетховен, излизат победители из ада на мъките чрез пълното разкриване на своя творчески дух. Те са царе, некороновани владетели на живота; те превръщат мировия безпорядък в хармония, обуздават стихийното начало и побеждават смъртта. Невъзмутими, те са ваятели на своя собствен живот и светът, който ни разкриват в своите произведения, е прекрасен, могъществен и праведен; той носи печата на платоновска мъдрост и питагорейска систематика. Абсолютната увереност на гения в своята щастлива звезда, равновесието на неговата духовна система, която, подобна на слънчевата, е преживяла процеса на създаването, редом с благосклонния зов на съдбата, тъй щедра с даровете на творчеството - ето пътя на тези юначни и жестоки творци, пътя на Шекспир и Микеланджело, път обсипан с тръни и горчиви минути и все пак обилен с плодове. Като герои умират те, изпълнили достойно своя дълг; крилото на времето ги пази и потомството ги почита.

И каква разлика с безпокойните гении, обречени да бъдат бойно поле на съдбата, които като Едип носят в душата си първородния грях на раздвоението и, като него, разгатнали тайната на сфинкса, тайната на битието, трябва при все това да загинат, жертва на неумолими и съдбовни закони! За тях светът на формите не съществува, те са жители на призрачен свят. За тях светът започва дето свършва видимостта. Поезията е абсолютна реалност, казва Новалис: тази е моята философия. Колкото едно нещо е по-поетично, толкова е по-реално. За Новалис, както за Ленау или Леопарди, или Яворов, светът се пречупва в призмата на тяхната поетическа мечта, неоформен още в мирова система, подобен на първичния хаос, отдето изхождат и дето най-сетне ще се върнат пак; те са играчка на необузданите сили на битието, на странни атавистични язви, които разкъсват душата им, без да може тя да стъпи здраво върху една твърда и закрепнала почва, която не е друго, освен общението с Бога. Напълно съзнателно поставям аз името на Яворов наред с имената на споменатите духовници, чийто брат беше той не само по дух, но и по съдба. Преведена на езика на всеки културен народ, неговата поезия би произвела същото потресаещо впечатление, което имаме ние от мелодиите на