П. К. ЯВОРОВ - НОЩ

НЕ ИСКАМ ОЩЕ ДА УМРА!

Творбите Нощ (1901 г.) и Песен на песента ми (1906 г.) представляват най-сложната, най-драматичната, най-дълбоката психо-емоционална и личностно-съдбовна изповед в лириката на П.К. Яворов. Те се родеят по много пластично-изобразителни, а и композиционни признаци. Тяхната изключителна сила се крие не само в ярката художест-вена експресивност, която пронизва цялата естетическа същност на произведенията, но също така и в невероятно актуалното им социалнополитическо съдържание. То е пречу-пено през деликатната, остро реактивна, болезнена и покоряващо честна индивидуална позиция на твореца. Ето защо е недопустимо литературните историци и критици да из-казват формални обобщения, които визират преди всичко стихотворението Нощ. И да стигат до внушения, че Яворов бил поет на нощта (наричат го даже нощен поет), или пък да се разглежда мотивът за нощта като антипод на деня. За поезията на този последовател на Христо Ботев, и нему равен по магнетичност на лирическото слово, подобна формулировка е неправдоподобна и ограничаваща, тъй като и двамата наши велики поети съчетават в палитрата си както блясъка на светлината, на възторга, на радостта, на борбата, на висшия обществено-революционен идеал, така и сенките на мрака, на отчаянието, на душевния смут, на хипертрофираната невяра, на безмилостния себеанализ, на критичността, стигащи понякога сякаш до един вътрешен срив, след който по-нататък не е възможно като че ли каквото и да е възземане. И все пак, жизненият дух побеждава, перото ражда нови откровения, участта повежда своите избраници било към свинеца на Вола, който ще свие ореола на безсмъртието и на вековната легенда, било към отровата и куршума в предварително и спокойно стъкмена домашна постеля, които ще разпалят още по-злобно климата и ще наситят с тъгата с омраза и сплетни. Ала с нищо не ще уязвят обаянието на един от най-мощните наши лирически първенци...
По творческа природа, по душевен строй, по гражданска отговорност и по интимна вглъбеност Яворов е поет-аналитик, страстен защитник на свободата си, на чувствата, на мъката и на щастието си; на бликналата, макар и за кратко, упоителна жажда за майски лъчи, за пролетно слънце, за добруване. В такива мигове сърцето му е в подем и вдъхно-вението му търси ведър простор. Погледът е отворен широко за прелестта на природата и за красивата хармония в човешките отношения. И заедно с това настъпват в подмолите на съзнанието му тъмни съмнения, раздиращи конфликти, неизмерими по мащабност гърчове, сякаш невъзможни за въображението на обикновения човек свръхизпитания. Те превръщат лирическия герой в едно изпепелено съсредоточие на земни, космически, родолюбиви, родови, национални, лични терзания, които го хвърлят в дъното на пропастта и го изтласкват отново към арената на вътрешния сблъсък, на равносметката. Тя е и кървава, и гальовна, и молеща за милост, и доказваща безкомпромисната отдаденост и привързаност към отечество, майка, любима, съвремие и живот. Стихотворението Нощ покрива напълно всеки нюанс от една такава характерна за Яворов многопосочност. И в този план е неубедително да се твърди за наличието на някаква предопределяща тенденция, която диктува строго или само екстравертната, или единствено интровертната нагласа на поета. За него и като личност, и като писател, и като общественик е абсолютно своеволна и празна тази наукообразна и претенциозна дефиниция...