Джек Лондон

Отстъпникът

За честен труд през този ден дай сили, господи, на мен. Умра ли, боже, още днес,

труда си нека свърша с чест. Амин

-Джони, ако не станеш, няма да ти дам да сложиш хапка в устата си!

Заплахата не оказа никакво въздействие върху момчето. То продължаваше упорито да

спи, като не искаше да се откъсне от съня, така както мечтателят - от своята

мечта. Момчето бе свило леко ръце в юмруци и сега нанасяше с тях слаби,

конвулсивни удари във въздуха. Тези удари бяха предназначени за майка му, но

привикнала на това, тя ловко ги отбягваше, като същевременно грубо го

раздрусваше за рамото.

- Остави ме на мира!

Този сподавен вопъл, изникнал някъде в дълбините на неговия сън, се извиси бързо

нагоре и миг след това премина в гневен вик, после затихна и се превърна в жалък

стон. Това беше животинският вик на същество, което мъчат, вик, пропит с

безграничен протест и болка.

Но майката не му обърна внимание. Жена с тъжни очи и уморено лице, тя бе

свикнала с това свое ежедневно задължение. Хвана завивките и ги задърпа. Момчето

престана да размахва юмруци и се впи отчаяно в тях. Сви се на топка в края на

леглото, все още със завивките отгоре си. Майката се опита да ги свали на пода.

Момчето се противеше. Тогава жената напрегна сили и успя да изтегли момчето

заедно със завивките, които то инстинктивно стискаше, за да се предпази от

студа, който пощипваше тялото му.

Така то допълзя до края на леглото и за малко, не падна на пода с главата

напред. Тук съзнанието му се пробуди. Момчето се повдигна и се задържа за миг на

самия край на леглото. След това спусна крака на пода. В същия миг майка му го

хвана за рамената и го разтърси силно. То отново замахна с юмруци, този път

по-силно и по-целенасочено. В

същото време очите му се отвориха и майка му го пусна. Бе се събудило.

- Ставам! - промърмори то. Тя вдигна лампата и бързо излезе от стаята, като го

остави в тъмното.

- Ще ти удържат от заплатата - предупреди го тя.

Джони не обърна внимание на тъмнината. Облече се и отиде в кухнята. Твърде

тромавата му походка не подхождаше на неговото слабо тяло. Краката му се влачеха

от собствената си тежест, което изглеждаше твърде странно, защото бяха много

тънки. Той дръпна към масата един издънен стол.

-Джони! - извика рязко майка му. Той се надигна също така рязко и мълчаливо се