Откровение за любовта

Любовта е чудо. Тя ни понася на крилете на неземното щастие и е началото на най-великите трагедии.

Ние сме родени от любов и създадени за любов. И нашите родители са родени така. Изначална и безкрайна във времето, любовта е преди нас, ще бъде и след нас. Без нея ние сме обречени на самота. А самотата е истински мрак и студ за душите ни. Любовта идва като светлина и душевна топлота, за да прогони мрака.

Който поне веднъж в живота си е бил влюбен, той е разбрал, че това чувство го е направило вълшебник, облагородило го е, че е сътворило чудо. Човек става великодушен, срамува се от собствените си слабости и се стреми да бъде съвършен, за да заслужи любовта си. Търси и щедро дарява собствените си съкровища. Изчезват омразата, злобата, завистта.

Влюбеният обожествява човека, когото обича. Радостно опиянен, той отдава себе си докрай и се стреми към физическо и душевно съвършенство. От очите му струи небесна светлина, която озарява всичко наоколо му. Силвина от разказа на Н. Хайтов Дервишово семе с присъствието си внася светлина в сиромашкия дом на Рамадан. Извисява главния герой и го понася на крилете на любовта. Ето защо той толкова болезнено приема нейната загуба, като до края на живота си не може да я преживее.

Често сравняваме любовта с пролетта и полета на птиците. Душата на влюбения лети като птица. Странно, необикновено, изумително е това усещане, че си и телесен, и въздушен, че се намираш някъде между земята и небето.

Според древната легенда андрогините са били едновременно и мъж, и жена. Живеели са в единство и са били добродетелни и невинни. Красотата им можела да се изсвири само на флейта. Но се възгордели и Гръмовержецът Зевс ги разделил на две от всеки направил по един мъж и една жена. Обрекъл ги всеки да търси своята половина, защото човекът винаги иска да се върне към съвършената си цялост и да постигне собствената си хармония. Така е и днес всеки търси своята половинка. Трагедията настъпва, когато другата душа не познава във влюбения своята половина.

Красива, страстна и печална е изповедта на поета:

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов.

По-достойно е да обичаш, без да си обичан, отколкото да не обичаш изобщо, макар да си любим за някого. През самотата и скръбта се устремява душата към най-прекрасното чувство. То е по-силно и от смъртта. Двамата влюбени от баладата Неразделни на Пенчо Славейков ,