ОТ НАТУРАЛИЗЪМ КЪМ СИМВОЛИЗЪМ

Емануил Попдимитров

В Германия, към края на седемдесетте години от миналото столетие, на сцената се явява ново поколение литератори, които искат да скъсат всички връзки с по-старата традиция. С предизвикателно смела програма обявяват те, че досегашното изкуство е несъстоятелно по техника, стил и избор на сюжети. Съобразно с духа на времето вече се изработва нов мироглед и един нов художник трябва да ни даде ново изкуство. Писателят трябва да рисува съвременните проблеми на живота, както и да вземе участие в тяхното разрешение. Ето защо той е преди всичко пророк и трибун, общественик и борец, настъпва новият период на Sturm und Drang, който изповядва култа към природата и живота и иска да се върне към реализма в изкуството. Като образци на мислители и художници за това поколение служат чуждоземците: Балзак, Флобер и Зола, Ибсен, Толстой и Достоевски.

Движението започва от двата големи центъра: от старата южна столица на изкуствата - Мюнхен и на север от новата светска столица Берлин. Организатор на движението от юг е Michael Georg Conrad. Основаното от него в 1885 г. списание Gesellschaft събира под своето знаме една цяла плеяда щюрмери. Обществото си поставя следните цели: критика на старото изкуство, теоретично обоснование на новото реалистично направление и литературни опити в драмата, лириката и романа. В Берлин движението се ръководи от двамата братя Henrich и Julius Hart. Рамо до рамо повеждат борбата срещу старата традиция тънкият критик, ентусиаст и поклонник на Зола Conrad Alberti, патетичният и гениален диктатор Karl Bleibtreu и Max Kretzer. Отпосле се присъединяват към тях множество млади критици и литератори, като Eugen Wolff, Brahm, Schenter, Harden, Leo Berg, които си дават името модернисти като основават собствен театър Die Freie B¬hne и списание под същото име. Освен Ибсен и пруските художници, тук са на почит и северните писатели като Кийланд, Гаробрг, Хамсун, Стриндберг, Амалия, Скрам, Гайерстам и Лагерльоф, а от английските - Бърнард Шоу и Оскар Уайлд.

Двама литератори, Arno Holz, темпераментен и смел поет и Johannes Schlaf, нежен и мечтател и остър наблюдател, болезнен рудокоп в мизериите на съвременността, довеждат до последни консеквенции програмата на Зола за натурализма, тъй като сам Зола значително отстъпва от нея в своите произведения. Движението има за своя арена десетилетието на 90-те години, през които достига своята кулминационна точка и отдето започва неговият упадък. Паметната 1889 година, когато се основава Свободната сцена и се събират за задружна работа Холц и Шлаф, събуди за драматично дело поета Gerhart Hauptmann, който написа Пред изгрев слънце. Но годината 1892, когато бе създадена драмата Тъкачите, въплътяваща най-ярко в натуралистична техника социалния дух на епохата, тая година означава също и залеза на натуралистическата драма, тъй като това е моментът на преодоления натурализъм. Едно съвсем ново движение в изкуството, движение, което от дълги години извършваше своята подземна работа, се яви на бял свят: изпъкна делото на Ницше и индивидуалната личност стана отново проблема на изкуството, фантазията, потискана досега, заяви за своите права, а от сцената зазвучаха стихове, легенди, приказки и исторически драми. В тоя промеждутък на 80-90 години, едничък Лилиенкрон се издига самотен и безучастен към оня Sturm und Drang, но и той беше като Янус с две лица - едното осветено от смеха и слънцето, а другото скрито в сянката на мрачен песимизъм.

...

За новото поколение на натуралистите старите писатели като Dahn, Paul Heyse, Freytag и Spielhagen не бяха достатъчно революционни нито по дух, нито по техника, каквито са чуждоземните, а особено руските и скандинавските: Тургенев, Достоевски и Толстой, Бьорнсон и Ибсен. Theodor Fontane и Keller вече се считаха само за едни повърхностни и изтънчени литератори. В Мюнхен Конрад взе като сътрудници за своето дело престарелия елементарен поет с провинциален диалект Martin Greif, Kerhbach и Heinrich Reder, а за критик на новото направление се отзова известният с естествено научен метод на