индоевропейците (иранците и прабългарите). Неизвестно на какво основание, някои български изследователи упорито се опитват да натрапят на прабългарите китайската цветова характеристика на посоките. Един от тях е Татяна Ярулина, родена в днешната Татарска руска автономна република, която без доказателства, на своя глава прехвърли върху прабългарите цветовите характеристики на посоките, характерни за късните тюрки-кипчаки. При прабългарите цветовата диференциация е само по признака бял-черен Бели и Черни Искър, Бели и Черни Лом, Бели и Църни Дрин, Ак и кара Итил, Сър даря (Бяла река) и Оксус (Черна река), Бяло море Черно море. В тези ирански названия, бял значи благоприятен, полезен, добър, а черен служи като бинарна опозиция и няма нищо общо с посоките на света.
8. Лято зима. На основата на тази опозиция, изразяваща обективния факт за разтежа и намалението на деня е изградена легендата за умиращия и възкръстващ бог при древните народи (египтяни, кавказци). Слънцето се ражда през зимното слънцестоене и започва да разте като младенец, става юноша (пролетното равноденствие) и става зрял мъж в деня на лятното слънцестоене и старец в деня на есенното равноденствие. Съгласно тази напълно закономерна астрономическа представа, календарната нова година при някои кавказки народи (нохчи, а вероятно и по-древните урартци, хурити) и съседите им прабългари, е започвала в деня на зимното слънцестоене. Аналогични са данните и за предците на днешните славяни. При тях е имало четири годишни празника - Коледа (25 декември), Ярило (21 март), Купало (23 юни) и Хорс (22 септември), които имат смисъл на празници на бога Слънце в различна възраст - раждане, юношество, зрялост и старост. Напоследък се твърди, че новата година в предхристиянския календар при тях също е започвала с Коледа.
9. Суша море; огън-влага; свой-чужд, мъжко-женско и др..

Важната роля на митологичните представи в живота на древните народи се вижда от следния пример [Иван Танев. По пътя на българския етноним. Алфамаркет. 2005]. В древния Лациум,