Дамян Дамянов

Още съм жив - Вик

И думите накрая ме напуснаха -

последните най-свидни същества,

с които в самотата, стайно-пустата,

душата ми до днеска преживя.

И думите - последните убежища

на същата душа, която в тях

намирала бе завет в тези режещи

и ледени вихрушки на света.

И думите... И тъжните, и весели

лица на всичките ми земни дни,

които цял всемир букално вместваха

в един бял лист... със четири стени.

И се усетих сам, тъй сам в покоя тих.

Светът от думи зли гърмеше вън,

та губеха се сред глъчта им моите,

удавени във общия им гръм.

Наивни, смешни и сантименталностни,

напразно проповядващи любов,

потънаха в бездънния, безжалостен -

като във притчата за цар Траяна - ров.

И страх ме вледени. И вик-безумие,

от дън душа изтръгнат, прокънтя:

"Зловещице Съдба, върни ми думите!

Живота ми вземи, но не и тях!"