Дамян Дамянов

Още съм жив - Пролог

Мълчах. Със месеци, с години.

В бележниците - нито ред.

В душата - болка нестопима,

на стола - спомен от поет.

Във пощенската ми кутия -

писма без подпис, без адрес:

"Ще те разпънем и убием!

Ще те размажем като пес!"

Терор. Заплахи. Кал. Помия.

В стъклото - камък зъл, трошащ!

Не само във стъклото биещ,

а във самата ми душа.

"О, Боже!" - в чудо се намерих...

Замерящият ме със кал

ръка целуваше ми вчера,

защото аз го бях възпял,

защото - тъмен и бездомен -

в дома си и във своя стих

го приютявах с покрив, с помощ...

С това ли ми се отплати?!

Ще подновя стъклото кухо,

ала душата - как? Не знам.

Дорде живея, ще ми духа

и ще ми хвърля студ оттам.

Било какво било. Остана

в предишното ми битие.

Заръби във душата рана,

кое забравено, кое

простено - спомен стар, отминал.

Люти в очите ми плача.

...Мълчах със месеци, с години...

Не мога вече да мълча!

И от един строшен прозорец

гласът ми шепне нестрошен:

"Простил съм ви отдавна, хора!"

Дано и аз да съм простен.