Дамян Дамянов

Още съм жив - Привечер

Изпито е последното кафе,

изпушена - цигарата последна.

Здраченее стаята ми - сив кафез,

богат доскоро, вече - с дъх на бедност.

А беше време - в своя дом богат

мечтах да прибера и да нахраня

аз целия бездомно - гладен свят,

да излекувам всичките му рани.

А беше време - бе щастлив и сит

на тази стая оня обитател,

останал в бяла рамка да виси

и в паметта ми, и върху стената.

Той - моят маслен образ - оттогаз.

Той - моят бивш живот с чертите мои.

Той - мойта младост, мойто второ аз

от памет и бои, той, моят двойник,

за разлика от мен - неостарял...

Напушил се, напил се със кафета,

хич не му пука, хич не муе жал,

че живият му двойник днес в несрета

живее и стотинките брои...

...Кафе - изпито, даже фасче нямам...

Богат и беден, жив и от бои,

стоим - сегашен и предишен - двама.

И аз му шепна: "Братче, е добре,

какво взе ти от щедрия си жребий?

Мечтаеше цял свят да прибереш.

Да се е сетил някой днес за тебе?

Кой ти подава глътчица кафе?

Една цигара дава ли ти някой?"

...Добре, че с черното си кадифе

и двама ни еднакво скрива мракът.

Добре, че моето безсмъртие ей там

и мойта смърт ей тук в мен ще се слеят.

Дошъл в света за гордост, не за срам,

във гордост смятам да го доживея.