Дамян Дамянов

Още съм жив - Обезвяра

Обидно ми е, че съм жив.

В заблудата, че се издигам,

катерих планини-лъжи,

до тъжна истина да стигна.

Уж се изкачвах на възбог,

но не във висинето звездно

намерих се, а в трап дълбок.

Върхът ми се оказа бездна.

И вместо хора-божества,

аз зърнах хора-буболечки,

нищожни, пъплещи едва,

понесли сламчици и клечки,

понесли алчност, завист, грях...

Но най-ужасно бе, че в тия

мравунячета аз видях,

уви, и себе си самия.

Понесъл свойта сламка и

към свойта дупчица запътен,

препънат в свои букаи

и в свое щастийце закътан.

Затуй ли, боже, длани драх

и топка кърви станах, боже?

За да презра и мен, и тях,

и целия живот нищожен?

Аз питам бог. Но где го бог?

Ни глас, ни лик... Небето зее

над мене като трап дълбок...

И там ли Нищото живее?