Дамян Дамянов

Още съм жив - На чаша

На Величко Хинов

Когато тънех в най-гъст черен мрак,

от свой и чужд забравен и нарочен,

и бе потънал в бурен моя праг,

ти пръв дойде и бурена прескочи.

Не се уплаши като всички, ни

се сепна ти от хули и омрази.

Подаде ми ръката си: "Стани!"

Поех я и възкръснах като Лазар.

Не ме окая, нито утеши,

а просто изтърваната писалка

отново върна в мойта длан: "Пиши!"

Не бяха нужни думи-залъгалки.

Не беше нужно нищо друго. На -

заклевам ти се, без да се преструвам.

И ме опари някаква вина:

забравил бях дори, че съществуваш,

че бяхме много - някога, тогаз -

тълпа безгрижници в години луди,

жени и кръчми... А един от нас

ни каза "лека нощ", не се събуди...

...Ах, тя е дълга нашта... Жив роман -

тъги, неволи, драми и въздишки.

Било какво било... Той си остана там,

в "основите"... И кой ще го опише...

Един след друг от стария ни взвод,

другарю мой, изпадаме, стареем...

Като с откос картечен. Ех, живот!

Какъвто и да е! Ще го живеем!

Но в тази вечер уж добра, пък зла,

ракията аз гледам и се питам:

защо уж я изливаме в гърла,

а, люта, ни излиза през очите?