Дамян Дамянов

Още съм жив - Мъртвило

...Ни свой, ни чужд сред купищата кал,

сред цялата словесна зла помия...

Немее телефонът пребледнял,

зей празна мойта пощенска кутия.

Ни клетва зла, ни благослов най-благ.

Светът от мен не се интересува.

Поне да беше се обадил враг!

Ей тъй, от злост! Поне да ме напсува!

Поне един приятел по тегло,

тук ял и спал, да тропне, да извика.

Мълчание опасно, тежко, зло.

Врата на хан - преди, днес - мъртва. Никой!

И ме обзема нещо като гняв:

"А бе един ден пак ще се стълпита.

Ще разберете, че съм бил най-прав...

И може да си скубете косите..."

А днес, да счупя свойта самота,

въртя живота - телефон огромен,

наслука, тъй... И търся аз смъртта.

Но с моя глас ми се обажда тя:

"Избрал си, драги, своя собствен номер!"