Дамян Дамянов

Още съм жив - Гробище

Какво небе - усмивка на жена,

след огъня на любовта - спокойна.

Каква прозрачно-тънка тишина,

Като въздишка лека на покойник.

Минавам бавно. Кръст до кръст стърчи.

Еднакви! И пръстта под тях - еднаква.

Кой - честен, кой - нечестен, не личи.

Пръстта ги изравнила. И очаквам

да срещна своя гроб. Да, ей го там.

Баща ми, майка ми, макар на тясно

да спят в прегръдка, мръдват се едвам,

за да ми сторят помежду си място.

До тях присядам кротко на ръба,

цигара паля и им шепна тихо:

"Почакайте ме още... Не скърбя,

не ме е страх, но още два-три стиха

да си допиша и едно дете -

най-мъничкото - да си доотгледам,

и сам ще дойда..."

Чуват ли ме те,

не ме ли чуват - няма знак. Последен

и тънък лъч - Като душа играй.

Какъв покой! Едната свещ пропуква...

Ах, ако има нейде божи рай,

дали пък този рай не ще е тука...