Мисли и чувства които вълнуват Вазов в лирическия увод на одата Опълченците на Шипка

Одата Опълченците на Шипка звучи като тържествен хим хим, посветен на ширченските герой. Те без колебание отдават живота си за освобождението на България от турско робство.

Дълбоко засегнат в най-съкровенните си чувства като родолюбец Иван Вазов страда защото в новоосвободената родина много бързо се забравя великата саможертва на борците. Неговата будна гражданска съвест го подтиква да подхване в лирическия увод на стихотворението полемиката срещу клеветниците на българската свобода.Творецът иска да защити честта и героичния дух на нашия народ.

В душата на поета се сблъскват противоречиви вълнения и мисли, които са изградени на основата на антитезата. Чувствата на користна мъка и болка, дето оскверняват незабравими моменти от нашата история, се преплитат с възмушение и протест от несправедливи обвинения, че не сме заслужили свободата си.Но по-силни са емоциите, породени от удивителния подвиг на опълченците. Всеки стих от втория момент на въведението е облъхан от възхищение и преклонение, от обич и признателност, от национална гордост и самочувствие.

Обзет от негодувание породено от укорите, че сме получили даром свободата си, народният поет с цялата си пламенност на патриот провежда умело спора с отрицателите. Вазов сякаш приема твърдението, че българинът още носи следи по челото и синила от бича като неизлечими белези от робство и от поражението в миналото и далечното бъдеще. Същевременно в поетическите слова се долавя авторовата горчивина и неудовлетворение от незаслужените хули срещу българската свобода. Възпоменанията за Беласица стара и за нови Батак будят не срам, а преклонение пред духовната мощ и величие на родината. Защото самуиловите войни са приели вечна тъмнина пред позорния плен изтърпявайки неописуеми страдания. Батачени не трепват пред епилога на османците и остават до сетния си миг предани на своя род и вяра. Не са могли враговете да унищожат българщината, защото и с избодени очи, и с прободени сърца нашите прадеди са завещали на поколенията най-ценното благо за всеки народ свободата. Горд с мъжеството им, Иван Вазов повтаря многократно повелителната частица нека. Така с още по-голяма категоричност отхвърля несправедливите обвинения на ония, които сочат с присмех и обидитакива светини от нашата история, като Беласица и Батак, когато българският дух се е извисявал до сферата на безсмъртието.