Опълченците на Шипка

Иван Вазов

Своя поетичен цикъл Епопея на забравените Вазов създава, за да прослави родолюбието и жертвоготовността на героите от националното ни възраждане. Поетът пее възторжен химн за онези юначни българи, който с последни нечовешки усилия защитават прохода и с величието на подвига си изтриват позора на векивното робство. Стихотворението е посветено на едно величаво събитие в нашата история, на една страшна и славна битка, станала свидетелство за свободолюбивия и героичен български дух.

Композицията на творбата се състои от 3 части: увод, разкриващ противоречивите чувства на поета; изложение, разказващо за трагизма и героизма на боя при Шипка; заключение, съдържащо основната идея на одата, че споменът за Шипченската епопея ще живее през вековете.

Родолюбецът Вазов дълбоко страда от факта, че имената на смелите борци в следосвобожденска България са забравени. Като честен гражданин и патриот, оставяйки верен на Русия, Вазов доказва в творбата си, че българският народ не е получил свободата си даром, а я е извоювал рамо до рамо с руските войни. Поетът избира само един факт от историята ни, едно име, с което да разгроми клеветите и обидите Шипка. Разнообразието от изразни средства и художествени похвати внушават с мощна сила героизма и родолюбието на опълченците и прави творбата славослов на народния подвиг. Стихотворението е възторжен апотеоз (възхвала) на твърдостта и величието, на своодолюбието и любовта към родината на българския народ.

В лирическия увод поетът привидно се съгласява с всички укори, отправени към родината. Гневната полемика (спор) с клеветниците на българския народ, че е получил наготово свободата си , определя тона на възмущение и обида. Многократното повторение нека, контрастът между мрака и светлината, срама и славата са израз на бурните Вазови чувства. Несправедливи са обидите за срама по челото, за синила от бича. Дни на позор в историята на България не е имало, защото в моменти на страшни изпитания народът ни е превръщал слабостта си в сила. Самойловите войници предпочитат мрака пред позора. Жителите на Батак и Перущица не са символи на позор, а на духовно величие, на мъжество и поетът се гордее с тях. Същевременно в художествената фраза се долавя освен болката от хулите и гордостта на Вазов, че