ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

Масовият героизъм като най-висша форма на народностната изява е в основата на одата Опълченците на Шипка. Целта на поета е да покаже на българина собствената му значимост, гневно и яростно да отрече обидите, които сквернят страдалното лице на родината, да докаже, че българският народ е платил цената на своята свобода.

Авторът очертава образа на паметния, безсмъртен и недостижим връх в българската история и насочва цялата мощ на поетическото си вдъхновение към неговото възвеличаване. Славната Шипка е онази духовна висота, на която българинът извисява своя морален ръст и доказва на света, че е съхранил неизкоренимата си жилавост и жажда за свобода. Върхът се превръща в мост между мрачното минало, динамичното настояще и оптимистичното бъдеще на България. Анафората нека въвежда темата за мрака, позора и робството: Нека пазим още срама от теглото,/ синила от бича, следи от хомота,/ нека спомен люти от дни на позор.Чрез конструкцията нека но се въвежда темата за светлината, славата и свободата: Нека! Но ний знаем, че в нашто недавно има нещо ново, свети нещо славно

Отношението на поета към подвига на върха е внушено освен чрез характерните за Епопеята опозиции мрак-светлина, позор-слава и чрез противопоставянето горе-долу. На тиранските орди принадлежи урвата дива, а на опълченците върхът, изразител на духовната сила, на техния нравствен избор, на отговорността им пред родината и историята:

България цяла сега нази гледа!

Авторът не откроява поведението на отделни герои, вълнува го колективният подвиг. Времето необратимо е разместило пластовете, но сюблимния исторически момент преобръща вековните представи за роб и господар. Вековното иго е превърнало тигрите в овце, а за робите най-сетне е дошъл момента на повторната трансформация в лъвове: кат лъвове тичат по страшний редут. Бягството на юнаците е равносилно на смърт: Ако би бегали да мрем по-добре. Песента, с която се хвърлят в свирепата сеч, представлява своеобразен катарзис, освобождаване от ужаса и последно извисяване на героите и гордата българска слава.

Опълченците са шъпа спартанци под сганта на Ксеркса, а българската Шипка е като името на Термопили славно, безгранично. Вазов внушава, че героичните събития в историята си приличат, че славни битки е имало винаги, когато хората е трябвало да защитават честта си и правото да бъдат свободни. Подвигът на нашите опълченци е грандиозен, колосален, с вселенски мащаби:

и сладката радост до крак да измрат

пред цяла вселена на тоз славен рът.

Противопоставянето геройство-срам тук е основно одата започва с мотива за срама и завършва с героичния подвиг, с неговото безсмъртие, което принадлежи не само на миналото, настоящето и бъдещето, а на вечността от урва на урва и от век на век.

Финалните стихове на одата

И днес йощ, Балканът, щом буря зафаща

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек,

от урва на урва и от век на век!

осигуряват безсмъртието на героите и на техния подвиг. Така Вазов реализира поетичния замисъл на Епопеята прави забравените идеали незабравими.