Опълченците на Шипка

В одата Опълченците на Шипка Вазов си поставя художествената задача да възпее подвига на българските опълченци и руските войни, участвали в една от решителните битки на Руско-турската война. Прославяйки безпримерната им смелост и героичния им подвиг, поетът включва опълченците в пантеона на българските герои, изграден в поетическия цикъл Епопея на забравените. Но докато всички останали дейци на Българското възраждане извършват духовен подвиг и са само морални победители, то тук духовният подвиг е увенчан от реална историческа победа.

Възторжената гордост е основно чувство в одата, но във вдъхновената творба на Вазов като във венец се сплитат различни състояния, често дори взаимноизключващи се. Обидата е изместена от възторга, срамът е смесен с гордостта, а безпокойството и страхът заменени от радостта.

Още в първите стихове авторът подхваща спор с хулителите и клеветниците на българския народ. Полемиката започва със защита и продължава с възхвала. Първата част на текста е своеобразен увод, в който е реализирано лирическото начало (изразяват се чувства). Обидата е свързана с отрицанието. Осем пъти поетът повтаря императивното нека, за да постигне отрицание на позора от робството чрез утвърждаването на позора. Обидата градира, засилена от образите на тъмнината: сравнението кат облак, метонимията Беласица стара и новий Батак /в миналото наше фърлят своя мрак.

ПОЗОРЪТ и СРАМЪТ са тезата, която, развита в първата половина на лирическия увод, кулминира в краткото императивно изречение Нека! Антитезата противопоставя на задъханата изповед на националния срам спокойното разсъдително начало в стиховете Но ний знаем, че в нашто недавно/ свети нещо ново, има нещо славно , но тя също не се задържа дълго в спокойния тон, а продължава патетично- утвърждава светлината, славата и гордостта. Възторгът прелива, защото е разкрит в контраст със срама в началото. Тук е въведен и образът на Балкана, който в българската литература има смисъла не само на знак на родината (Балкана е Стара планина - средищно място и обобщаващ символ на България), но и на героично начало. Това значение, свързано с историческия факт (боят се води на старопланинския връх Шипка), превръща Балкана в национален символ на героичното.

Освен лирическия увод композицията на произведението включва лиро-епическо изложение (втората част на творбата) и одическо обобщение (третата част). Преходът между отделните части на текста се осъществява по различен начин. Връзка между увода и изложението е реторичното обръщение-възклицание О, Шипка!, което завършва лирическата част и въвежда конкретнопространствен ориентир, за да подготви читателя за възприемане на епическат част. Лиро-епическото изложение завършва с пристигането на генерал Радецки. Авторът прекъсва описанието и повествованието, защото най-уместната форма за подобен случай (събитията по-нататък са известни на всички, които биха прочели текста на стихотворението) е ЗАМЪЛЧАВАНЕТО, което тук е обозначено чрез многоточие.

Очевидно Вазов е избрал такава постройка за одата, защото това е класическата одическа структура:
1) увод, съдържащ теза;