ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

Иван Вазов

. Лирически увод

1. Теза

2. Антитеза

. Същинска част картината на битката, в която контрастно са противопоставени образите на българите и на турците

. Картина обобщение за обезсмъртяване на подвига

Лирическият увод на одата е своеобразно встъпление към сищанската й част. В него Вазов изразява ярки и светли чувства. Поетът застава като защитник на своя хулен народ. Той се слива с него и поема с гордост върху себе си всички обвинения и обиди към България, затова казва: Нека носим още срама по челото.. Гордостта и болката го карат да тръпне от унижение и несправедливост, когато нападат българите, че не са достойни за свободата си, че са я получили даром, че са носили синила от бича, че имат в историята си дни на позор. Обидни са времената на робството, но нека. Със страсна шила Вазов изказва своята и на народа болка. Анафората, употребена седем пъти, създава разбиране както за това страдание, така и за съзнанието, че българинът има с какво да измие срама. Радостна гордост изпълва поета и той във възходяща градация разкрива нейните корени. Това е върхът-паметник, върхът-легенда Шипка. Няма от какво да се срамува България. Народът ни е дал своя дан за свободата. Много са примерите на достойна жертва и доблест, но достатъчно е в историята да присъства подвига на опълченците на Шипка, за да се носи с достойнство името българин. Според поета, дори жертвата на Шипченските герои стига, за да се даде отговор на клеветата. Всички тези напиращи чувства достигат своя връх и избликват във възклицанието: О, Шипка!.