Опълченците на Шипка

Иван Вазов

1. Е

   Иван Вазов

   похата, в която е създадено произведението след Освобождението на България, когато свободата е извоювана и хората са забравили героите, които са се жертвали за нея. Общественото пространство е изпълнено с грижата за физическото и материалното оцеляване и проспериране, със стремеж към власт и служби, носещи изгода. Вазов е огорчен и разочарован от съвременниците си, които са много дребни в нравствено отношение в сравнение с хората от предосвобожденската епоха, затова решава да напише цикъла от оди Епопея на забравените, да създаде един пантеон /храм на всички богове/ на героите и да покаже на съвременниците си истинските идеали, към които трябва да се стремят.

2. Мястото на одата Опълченците на Шипка в цикъла заключително, последно, показва колективния подвиг, благодарение на когото е извоювана свободата.

3. Заглавието назовава точно героите. Конкретността, документалността се допълва и от датата, показваща времето на събитието.

4. Жанрови особености ода /възхвалява се подвигът, използва се реторично-патетичен стил, характеризиращ се с емоционалност, приповдигнатост, героите се характеризират основно чрез отношението на автора към тях/ и поема /обединява повествователното и лирическото начало, които се преплитат/.

5. Композиция лирически увод, разказ за битката на Шипка /преплитат се повествованието и изразът на чувствата/ и заключение.

6. Лирически увод изразява противоречиви чувства, основен похват антитезата /противопоставянето/

• Чрез анафората нека /повторение на думи в началото на стиховете/ Вазов насочва вниманието на читателя към укорите на хулителите на българския народ, които твърдят, че народът е все още роб и не е извоювал сам свободата си, а тя му е подарена. Огорчен, възмутен, поетът ни връща към позорното, срамното минало на робство, на тъмнина, представено чрез съществителните бича, хомота.

• Постепенно скръбта, огорчението, възмущението градират /нарастват/ и поетът, вече много по-уверен, по-възторжен, представя чрез антитеза /Но ний знаем.../ нашето близко минало, в което е извършен изключителен подвиг. Използвайки опозициите /противопоставянията/ настояще-минало, срам-слава, тъмнина-светлина, творецът постепенно утвърждава тезата, че народът е заслужил свободата си. Подвигът е характеризиран чрез епитетите славно, гордо, безсмъртен, чрез сравнението с подвига на спартанците. Редят се епитет след епитет, сравнение след сравнение. Изразът става все по-експресивен, натрупващите се образи /характерни за стила на Вазов/ създават усещането за изключителния, легендарния характер на подвига на опълченците.