ОМИР В АНТИЧНОСТТА, СРЕДНОВЕКОВИЕТО И НОВОТО ВРЕМЕ

Вече второ столетие поемите на Омир се смятат достояние на европейската, а оттук и на световната култура. Това най-напред прави допустимо да се тълкуват в един или друг общочовешки план. Но те принадлежат преди всичко на елинската култура. Затова едно от условията за по-конкретното им разбиране е познаването на древното време, което ги е породило и оформило за толкова трайна бъднина.

От антична Елада са оцелели немалко неща. Неколкостотин километра на юг и те са пред огледа останки от древна крепост, статуи и посуда, затворени в музея. Храмът на Посейдон, кацнал на морския нос, не е ли почти същият, какъвто е изниквал пред погледа преди 2500 години? И морето с теменужен цвят, отчетливият силует на остров в далечината дали са различни от времената, когато някой Одисей е скитал по тия места?

Променило се е по-скоро онова, което не се вижда с очи. Днес гърците разказват други истории, не танцуват под звуците на форминкс, към небето не се вие жертвен дим. Разбира се, човешките копнежи не са напълно различни, нито гълчавата на атинския пазар. И все пак душата на древния живот не е тук. Отлетяла е, ако се изразим по омировски. От цялото са останали фрагменти и детайли, които не насочват непременно към историческата форма, на която са принадлежели.

Колкото и да ни се иска да погледнем Илиада и Одисея с очите на елин от шести век пр. н. е., не можем да го направим. Не поради липса на въображение. Живеем в среда с други принципи на разбиране. Възможно е да проникнем съзнателно да назовем съставките, но едва ли ще усетим фината материя на цялото. За нас Омировата поезия е вълнуващ разказ или арсенал от символи, който всеки би ползувал различно. За древния грък тя е сказание с валидността на обща съдба и обединяващи значения.

Редно е да се запитаме какво разбират елините под сказание и обща съдба. Иначе би останало неясно защо поемите на Обир са толкова важен фактор в античната културна история.

СКАЗАНИЕТО ЗА ТРОЯ

Сказанието за Троянската война може да послужи като пример. То съществува още преди Омир наред със сказанията за други световни конфликти. Но става така, че историята за войната с Троя придобива с времето значение на централно събитие в митическото елинско минало.

В реалността на Троянската война не се съмняват нито Херодот, нито критически настроеният Тукидид, който я използва за опора при определянето на хронологията на други събития. Александрийският учен Ератостен установява дори точната дата на падането на Троя октомври 1184 г. пр. н. е.

За древните елини Троянската война е реално събитие. Но трябва да се има предвид тяхната представа за реалност не съвпада с нашата. И те като нас смятат за реално действително случилото се. Но от друга страна за тях реалните събития имат валидност на достоен за следване пример. Паметта им удържа спомена за Троянското стълкновение изобщо, дори нещо повече за живот изобщо. Но за сметка на това подобни събития се помнят неточно, обобщаващо. Те се пазят в паметта и се предават от поколение на поколение не във фиксирани исторически изложения, а в постоянно променящи се митически разкази.

Една от главните грижи на митосъздателите е да се изясни някакво начало, причината за събитието. Тя непременно опира до колизия между божия и човешкия свят. Така е и при сказанието за Троя. Според една от версиите Зевс предизвикал тази световна война, за да облекчи пренаселената с човешки същества земя.

Между многото версии за началото на войната най-популярна е тази, според която всичко тръгва от едно порицание. На върховния бог било пророкувано да се пази от брак с морската богиня Темида, тъй като щял да му се роди син, който да му отнеме властта. Зевс решил Тетида да се омъжи за смъртен за царя на Фтия Пелей. На тяхната сватба били поканени всички богове с изключение на богинята на раздора