МОТИВЪТ ЗА БАЩИНАТА СКРЪБ В ИЛИАДА

Илиада е произведение на древногръцкия епически поет Омир. В нея се разказва за последната десета година на Троянската война. Епохата, описана в поемата, е тази на патриархата. Характерно за нея е, че мъжът има господстваща роля в социалния, семейния и икономически живот. Обществото е на това ниво на развитие, в което се водят много войни. Затова мъжът е преди всичко войн - бъдещ, настоящ или бивш. В кръвопролитните битки загиват много войници, за които бащите тъгуват.

На страниците на Илиада неведнъж се натъкваме на проявления на бащина скръб. Този мотив преминава през цялото произведение и е пряко свързан с композицията на поемата. В началото на Първа песен, която ни въвежда в действието на произведението и неговите главни участници, ние ставаме свидетели на опитите на Хриз, един страдащ баща, да възвърне своята дъщеря - Хризеида. Тя е пленница на Агамемнон, царя на всички ахейци. Молбите на Хриз остават нечути. Тогава той моли бог Аполон да накаже ахейците. Това води до общо събрание, което Ахил, най-храбрият войн, свиква. Там той се скарва с Агамемнон и обявява, че ще напусне бойното поле, за да накаже опонента си. Именно това е завръзката, защото тук се появява главният проблем - необходимостта да бъде потушен гневът на Ахил. Завръзката е пряко свързана с бащината скръб. Непочтителното отношение на Агамемнон към скръбта на бащата на Хризеида е началото на поредица от логически свързани събития, които довеждат до завръзката - свадата между Ахил и Агамемнон.

Мотивът за бащината скръб присъства в Илиада и след завръзката. Той обаче отстъпва на по-заден план, защото от повествованието до кулминацията се разказва основно за битката. В нея загиват много мъже, но техните бащи не са там, за да ги оплачат. Единствено боговете и троянците имат възможност да оплачат своите загинали чеда. Ето как Зевс оплаква сина си Сарпедон малко преди Сарпедон да загине от ръката на Патрокъл:

Тежко ми! За Сарпедон, най-обичния мъж, е решено,

в боя да бъде сразен от Патрокла, син на Меонитий.

Това е един типичен пример за скръб на баща за сина му. Зевс казва Тежко ми!, с което показва, че му е тежко да се раздели с обичния син. След това той възхвалява Сарпедоновите достойнства.

Бащината скръб продължава да се среща и по-нататък в повествованието, но до кулминацията тя отстъпва място на военните действия. Едни от малкото бащи, които виждаме да оплакват синовете си са Приам, който страда по убитите от Ахил Лиакон и Полидор, и Арес, който скърби за сина си Ялкмен.

При развръзката обаче мотивът за бащината скръб отново излиза на преден план. В Двадесет и четвърта песен Ахил преодолява гнева си и така е преодолян главният проблем в произведението. Именно скръбта на един баща довежда до това. Хектор пада убит в двубой с Ахил. След победата си Ахил взема тялото и започва да се гаври с него. При новината за смъртта на сина си Приам е съкрушен. Той посипва главата си с пепел и започва да ридае, спира да яде, да пие и да спи. Когато боговете виждат това, те съветват Ахил да върне Хекторовото тяло на опечаления му баща. С помощта на бог Хермес Приам идва в ахейския лагер. Тогава Ахил склонява да предаде мъртвото тяло