Паисий

Епопея на забравените Иван Вазов

В следосвобожденската действителност българското общество започва да се отчуждава от своите героични предшественици, да омаловажава делото на възрожденските герои, дали живота си за националната свобода. Чрез Епопея на забравените Вазов си поставя за цел да възроди, спаси и опази величието на българския дух. Величието на миналото е въплътено в образите на личности, които с делата си отстояват българските идеали за духовна и национална независимост.

Одата Паисий възхвалява делото на първия забравен в историческия процес на пробуждане на националното самосъзнание. На границата на две епохи Средновековие и Възраждане Паисий е първият, осъзнал съдбовното значение на рода и на езика за съхраняване на българската идентичност. Значимостта на Паисиевото дело е обобщена в стиховете:

... фърляше тайно през мрака тогаз

най-първата искра в народната свяст.

Взаимно отричащите се думи мрак и искра изпълват смисловото пространство на двата противоположни свята в творбата. Първата композиционна част е белязана от тъмнината метафора на невежеството и духовното робство. В привидната неподвижност на робския свят, във скромна килийка, потънала в сън назрява грандиозен творчески акт от безпросветения мрак под перото на един монах тъмен, непознат и бледен изплува славното минало на българския народ.

Паисий извършва подвиг многолетен, на волята рожба, на бденьето плод. Неговото дело е съизмеримо с мита за сътворението. Познанието за славното минало, възкресено в неговата история, поставя началото на българската нация. Монологът на твореца, изразен като перифраза на неговия труд, го разкрива като личност, изпреварила времето си. Изумителна е неговата преданост