Христо Фотев

Ода в чест на един поет - и неговия кораб "Аполония Понтика"

Ти - лято стръмно - и осемдесето!

Ти - събото, родена за покой!

За спускане на кораби в морето...

как потрепера с тъмна тръпка. Той -

мечтаният - от мачтата до кила -

прекрачи той деветата греда

и затрептя от красота и сила

най-после в съвършената вода

и в съвършеното - до болка - синьо...

А аз крещя към всички небеса -

о, майко на моряците - богиньо,

светицо от стомана и роса,

бъди му Ти най-святата закрила!

Води го от вълна ти на вълна,

в моретата опасни на дактила

и по-коварни от една жена...

Компаса му благослови ти, свята!

Над картите му светлина бъди!

И в цезулата страшна между двата

внезапни урагана - го води!

Метафорично-златните му мрежи

Ти приеми във свойта глъбина!

Изпълвай ги със люспести копнежи -

спасен, пред смъртта, имена

и спомени - щастливо заредени

със бъдеще... На края си спомни!

Спомни си Ти на края и за мене!

От пясъка - Богиньо - ме вдигни!

Да тръгна аз обратно към безкрая,

под знака на тракийските съдби...

Там - към последната колония на рая,

в която ще изчезна може би...