Христо Смирненски

Очи

Не, сякаш не бяха това очи на мъртвец, а две блестящи стоманени остриета, чийто

блясък бе изтъкан от лъчите на някаква студена маса от помръзнало проклятие,

неизказано негодувание, от вкаменен ужас и непрошепнат въпрос. И този поглед на

мъртвешките очи отвори кървава цепнатина в моя мозък и се вгнезди дълбоко,

дълбоко в сърцето ми...

Ясно си спомням всичко. Безмълвната есенна нощ току-що беше обвила в траурен

креп влажната земя. Небето беше забулено от черни плътни облаци и само на запад

това було се прорязваше над самия хоризонт и дълга синя ивица нарушаваше общия

тъмен фон. Беше тихо. Като че ли оловна ръка се беше сложила върху земята и

всичко замираше под нейната тежест и студенина. Гъстият мрак сякаш беше напоен

с черно проклятие и изстинала, лепкава кръв, които тровеха дробовете, спираха

биенето на сърцето и задушаваха...

Помня - дълго седяхме до полуразрушената ограда, прилепили ножовете на пушките

о пламтящите си бузи, и се мъчехме да приказваме непринудено и весело за

миналото и бъдещето. Настоящето беше така неприятно, така тежко и властно, че

считахме за свещен дълг да го настъпим, да го задушим, да го покрием с

полупрозрачния саван на веселите историйки. Но напразно!... То с огнени букви

бе написано в разрушенията на войната, която днес е изиграла тука кървав танц,

препускала с черен кон сред пълни с живот тела и премазани от него, срязани от

нещадна коса. Те бяха се прострели като златни класове, налетени от страшна

буря. Това настояще изпъкваше като намръщен исполин, събрал вежди, скръстил

ръце на гърди и впил остър поглед в далечината, мъчейки се да прочете утрешния

ден. И ние, изгубени в неговата сянка, плахи и жалки, пълзяхме около краката

му; закривахме очи, за да не го гледаме, обаче през пръстите си ярко и рязко

виждахме неговия черен силует, изправен направо с планинските върхове.

На три пъти започвах някакъв весел разказ. Търках с ръце горещото си чело и се

стремях да събера пръснатите си мисли, да си припомня ясни дни, за да влея в

моята и неговата душа малко светлина. Напразни усилия! Спомените се бяха

пръснали като подплашено стадо сърни след гърмежа на ловеца. Думите бяха

изгубили всякакво значение и аз разправях монотонно и безцветно. И скоро