Общочовешките ценности в поезията на Никола Вапцаров

Творчеството на Никола Вапцаров носи белезите на противоречивата епоха, в която е създадено четвъртото деситилетие на двадесети век. Поезията му е заредена с динамиката на ярките социални проблеми, сред които изпъкват теми като войната, гладът, трудът, вярата, борбата. Поетическите текстове на автора издържали крайностите на идеологическия прочит от венцехваление до пълно отрицание, остават в българската литература със своята непретенциозна човечност и с грижата за най-важните ценности в съществуването. Неговото творчество се приближава до хората и им говори разбираемо, на техния собствен език, за дълбоките терзания на времето си, за големите дилеми на историята, за страшната сила да се обича живота при цялата му горчивина. Тази дълбоко интимна лирика, носеща неповторимата индивидуалност на лирическия аз, отличаваща се с дълбоко човешка, хуманна същност, наситена с революционния патос на епохата, но подчинена на основополагащи за човешкото съществуване нравствени закони и непреходни човешки ценности. Вапцаров излюстрира живота в цялата му необозримост и сложност, разбира го философски мъдро и влага в него инвенции с общозначим характер.

Съсредоточие на авторовата поезия е човекът с неговите надежди, болки, проблеми и стремежи. Това определя нейния хуманистичен патос. Голямата идея за индивида е разкрита в различни аспекти и с различни мотиви, тя е непосредствено свързана с гражданската позиция на лирическия аз, неговото отношение към социалното битие, вярата му в доброто у човека, в прекрасното бъдеще, неговите мечти и пориви. Докато Гео Милев и Христо Смирненски обръщат поглед към утопията, търсейки в руините на стария свят поле за нейната проекция и установяване, като по този начин творят смисъла на действителността, то Вапцаров не твори, а търси смисъла на битието зад привидната абсурдност на света. Създадената върху тези фундаменти поезия разкрива ценности, сред които вярата е утвърдена като висша, а конфликтът между бляна и суровата действителност, между човека и истината, между човека и историята поражда мотива за борбата. Тя е кулминационният момент на катализираната жизнена енергия, вододелната сегашност в общия хоризонтално-прогресивен поток на времето, условно деляща го на минало и бъдеще. Поетиката на Вапцаров е част от развойната линия на поетиката на търсещи смисъл (Н. Георгиев), а нейният вътрешен драматизъм е съизмерим с мащабите на Ботевата и Яворовата поезия. От тази гледна точка книгата Моторни песни се ражда, за да пресъздаде на художественото поле епична картина на двубой за хляб и свобода на човека, за утрешния ден на човечеството, което носи в себе си дълбока вяра, чрез която разпространява своите общочовешки послания.

Чрез творбите си поетът доказва, че животът без вяра е невъзможен, тя е необходима на човека, за да достигне той пълното си себеосъществяване, тя е важна опора в духовния му свят. Тя има екзистенциално значение за всяка личност, притежава невероятна сила, тя е неотделима част от душевността на човека, от стремежа му за пълна себереализация. Именно затова Вяра е творбата, която стои в началото както на Моторни песни, така и на първия цикъл в нея Песни за човека. Самото и разположение я натоварва с допълнителни значения на въвеждащ текст в света на една заявяваща се още в надслова човечност. Тази творба открива един много сложен за разгадаване и интерпретиране свят, чрез който Вапцаров разкрива какво представлява за него вярата.

Авторът използва за база библейската идея за синапеното зърно вяра, което е в основата на душевността на всички вярващи, тя обуславя живота, мечтите и всичките им желания, определя цялото им съществуване. Поетът разкрива, че пълноценният човешки живот е невъзможен без вярата, тя е изконно заложена необходимост:

Но ето, да кажем,

вий вземете колко?