Забравена парола?
Начало на реферати

Общо учение за държавата


Предмет, методология, място и историческо развитие на общото учение за държавата като самостоятелна наука.

ПРЕДМЕТ И МЕТОДОЛОГИЯ НА ОБЩОТО УЧЕНИЕ ЗА ДЪРЖАВАТА КАТО САМОСТОЯТЕЛНА НАУКА


. Предмет на ОУД

1. Познавателната дейност.
Познавателната дейност е един от двата вида човешка дейност. Другият вид е приложната дейност.
Видове познавателна дейност житейско, научно, художествено, религиозно, паранормално познание.
Познавателната дейност на човека има 2 нива на осмисляне на действителността:
а) емпирично, и
б) теоретично.
Разликата между тях е в дълбочината до която се достига при отразяване на обективната реалност.
Емпиричното познание е непосредствено възприятие, опит, формиране на представи за нещата, които са в голяма степен достатъчни за социализацията на човека без да се достига до същността на явленията и процесите. То е познание за повърхността.
Теоретичното познание навлиза по-дълбокото и преодолява непосредственото съзерцание, обяснява същността. То е познание за същността. Само научното познание достига до теоретично осмисляне на действителността.
Съвкупността от теоретични знания, които са систематизирани, представлява науката като форма на общественото съзнание.

2. Обектите на научното познание.
Общ обект на научното познание е обективната реалност. Тя бива природна и обществена. Поради това науките се делят на естествени (природни) и обществени.
Държавата е обществено и социално явление и затова правните науки и науките за държавата има за свой обект социалната реалност. В рамките на общия обект науките обособяват своя конкретен обект на познание. Обект на отделната наука е определена форма на движение или няколко свързани форми на движение на материята - физична, биологична, социална и пр. Обществото като социална форма на движение на материята е система от различни социални феномени и на него на свой ред са присъщи различни форми на социално движение - стопанска, политическа, етническа, правна и т. н.
На основата на тези форми на социално движение като конкретен обект се формират и различните социални науки.
Типичната многопластовост, сложност на всяко социално явление, както и стремежът към максимално изучаване на социалните явления, водят до обстоятелството, че няколко науки могат да имат един общ за тях обект. Т. напр. държавата е обект на изучаване от няколко науки: история социология, философия, политология и др. Държавата е обект и на правната наука, защото държавата е генетично и функционално свързана с правото, както и правото е свързано с държавата. Съществуването на държавата е невъзможно без правото. Правото е един от елементите на нейната същност. Правото на свой ред също е невъзможно без държавата, защото правото има място само в държавно организирането общество и неговото действие е немислимо без държавата. Държавата се изучава от общотеоретичните и отрасловите правни науки. Общото учение за държавата (ОУД) е теоретична правна наука.

3. Предмет на научното познание.
В рамките на обекта, всяка наука има собствен предмет. Предметът е определена част от обекта и включва отделни страни, връзки, закономерности, проявления, форми на съществуването на този обект. Определянето на обекта и на предмета се осъществява от субекта (обществото, хората) на познанието.
Тази свобода на субекта не е произволна. Предметът на отделните науки не се очертава в резултат на случайно хрумване. Ако това стане, то няма да е налице наука, а ще имаме квазинаука както при средновековните алхимици. Предметът на науката е организираността на едно реално явление като проявление на конкретната форма на движение. Организираността е атрибут на материята и е присъща иманентно на природните и на социалните явления. Хаос има само в главите на някои хора (студенти по време на изпит). Всичко в света е подредено. Всяко явление е от една страна организирано вътрешно в себе си, то функционира като организирана даденост, като органично цяло. От друга страна всяко явление се явява като организиращ навън фактор, като организираща по отношение на друга системна даденост. Тази двояка организираност на явленията представлява предмета на всяка отделна наука. В своето съчетание двояката организираност на отделното явление е действителния обект на всяка отделна наука. Държавата например е организация от хора, обединени от правов ред.

4. Теоретичното държавознание като наука.
Теоретичното държавознание се е формирало като част от научното знание за света в границите на една самостоятелна наука. От своето ниво и теоретичност тази наука изучава най-общите закономерности на държавата като организирано социално явление.
В рамките на една наука могат да се обособят различни научни дисциплини, които могат да имат общ предмет, но обясняват различни страни, процеси и закономерности от този предмет. Научната дисциплина е еманация на науката концентриран израз на нейните съвременни постижения, които обобщава и предоставя на социалната практика. Във функционален аспект научната дисциплина може да се разглежда като тъждествена на съответната наука.
Съвременното теоретично държавознание се представя и се включва в рамките на научната дисциплина ОУД. Научните дисциплини следва да се различават от учебните дисциплини. Последните винаги имат пропедевтична цел и затова нямат собствен предмет, а акумулират в себе си знания от различни науки.
Предметът на ОУД включва: същността на държавата като социално явление; възникване и развитие на държавата като социална даденост; типовете държава и техните характеристики; нивата (начините) на проявление и формите на функциониране и съществуване на държавата.

5. Разлика между учение и теория.
Характеристиката на ОУД изисква да се направи разграничение между категориите "учение" и "теория". Те често се отъждествяват, а не бива. Учението и теорията са две различни форми на познание и не са тъждествени.
Разликата между тях е в 2 аспекта:
а) те се различават по своя обхват. Учението дава сравнително завършено обяснение на явленията като цяло, висока степен на абстрактност, докато теорията има по-тесен обхват, обяснява отделни страни, връзки, форми на функциониране на явлението, затова всяко учение е система от теории, обединени около един център;
б) те се различават според своята социална роля. От гл. т. на социалната роля учението е свързано винаги с определен светоглед, идеология и поради това е подвижна форма на социалното познание. Учението е фокус на идеологията, фокус на идеологическата интерпретация на обекта, и затова с промяната на идеологията се променят и ученията. Учението е по-подвижна форма на научното познание от теорията. За едно и също явление може да се изградят няколко учения. Т. напр. за държавата има теократично, етично, естествено-правно, класово, утилитарно, либерално и пр. учения. Теорията като форма на научното познание е по-статична и не се влияе от идеология, мироглед. Тя се формира на база на теоретични обяснения, действа по-дълго (например теорията на Аристотел на формите на държавно управление е в сила и до днес). Базира се на продължителни изследвания и формулира проверени и доказани от практиката знания. В държавознанието например са възприети теориите за суверенитета, за разделение на властите, за формите на държавно устройство и др.
Наименованието ОУД се утвърждава в Германия в началото на ХХ век. По-късно големият немски учен Георг Йелинек обяснява ОУД като теоретична част на държавознанието и го отделя от особените учения за държавата. Според неговата класификация особено е това учение, което изучава отделните държавни институции в хода на тяхното историческо развитие не само в рамките на отделната държава.
Според Йелинек съществуват 1 общо учение за държавата и 2 особени. Първото от двете особени учения у нас е популярно като всеобща история на държавата, а в Западна Европа се нарича "история на институциите". Второто особено учение е история на националните държавни институции.

. Методология на ОУД

1. Същност и цел на познанието.
Познанието е процес на отражение на обективния свят в съзнанието на човека. Резултат на познанието е знанието за отделните предмети, за отделните явления. Теоретичното познание се получава чрез мисленето и отразява света в определени логически форми. Съществува специална наука за познанието, наричана гносеология. Според гносеологията се достига до познание на същността на изучавания обект чрез критичен анализ на съществуващите обяснения и така да се изгради ново научно обяснение.

2. Начини и средства на познанието.
Като цел научното познание винаги изисква да се определят предварително начините и средствата за постигане на целта. Определянето на начините и средствата е задача на ОУД. В изучаването на държавата и правото се използуват няколко начини и средства. Начините определят как да се постигне целта, а средствата - с какво да се постигне.

3. Същност на научния подход.
Най-важен начин за постигане на теоретичното познание за държавата е подхода. Това е начин за конкретизиране на обекта и предмета на научното изследване. Посредством подхода се определят една или няколко страни, връзки, отношения и обекта и той се изучава от гледна точка на тяхното проявление.
Така към държавата може да се приложи социологическия подход и тогава тя ще се разглежда като вид социална общност, вид колективност, отделно държавноорганизирано общество.
Към държавата може да се приложи и политологическия подход, като държавата се разглежда като политическо общество и елемент на политическата система, като поле на действие на политическите сили.
Към държавата може да се приложи и юридическия подход, т. е. да я направим правномислима, да я обясним чрез съответствието й на юридическите конструкции (правоотношение, субективно право, правен субект и пр.). Прилага се също и системен подход.

4. Видове научни подходи спрямо опознаването на държавата.
Възможни са два основни подхода:
а) монистичен обектът и предметът на научното изследване се възприемат само от един единствен аспект;
б) плуралистичен обектът и предметът на научното изследване се определят от много аспекти, към обекта и предмета се подхожда от различни аспекти.
Правилно е към държавата да се подхожда едновременно от различни аспекти.
В историята на изучаване на държавата са прилагани различни подходи. До началото на ХХ век държавата се изучава в рамките на монистичен по своя характер подход, т. е. само като социално явление или само като юридическо явление. В началото на ХХ век Йелинек въвежда плурализма на подходите. След него е еднакво опасно да се твърди, че единствено правилно е неюридическото (социологическото, историческото и пр.) обяснение на държавата, както и обратното - да се твърди, че само юриста с неговите методи на изследване може да реши проблемите, свързани с изучаването на държавата. Йелинек обединява двата подхода и разглежда държавата едновременно и като социологическо явление, и като правна институция. В "Правото на модерната държава" той прилага този плурализъм като формулира едно правно и едно социологическо учение за държавата.
От началото на ХХ век плурализмът се възприема и дава добри резултати, макар че предпоставя и опасности:
а) неблагополучията идват от това, че съчетавайки двата подхода се губи логическия център на обяснението на явлението държава.
б) очертават се противоборство между двете разделени социално и юридическо учение, като се стига до създаване на чисто юридическо учение за държавата (Х. Келзен "Чисто учение за правото");
в) възможно е да се търси и друго съчетание на двата подхода, като се приеме единия подход за водещ, а другия да е допълващ. Така се прави в българското ОУД. Водещ е социологическия подход, като държавата се разглежда преди всичко като социално явление, а юридическият подход е последващ.

5. Научните категории.
Вторият начин за постигане на теоретично познание е свързан с изграждането на различни типове понятия, които отразяват родови категории. За разлика от природните явления, обществените явления никога не са тъждествени, а само сходни. Затова се извършва типизация на социалните явления и различните аспекти на държавата.
Категорията тип включва подбрани общи белези на отделни характеристики на държавата като еднородни явления. Чрез типизацията се създава събирателен образ, обособен предмет, който включва общите родови черти на отделната страна на явлението държава.

6. Научен метод и научна методика.
Методът е средство за научно знание. Той е различен от методиката. Методиката е средство за постигане на практически умения. Методите и методиките са средства в методологията на ОУД. Проф. Владикин - наличието на метод е критерий за разграничаване на науката от квазинаучните занимания. Науката използува само научни методи.

7. Видове научни методи:
Научните методи биват общонаучни, частнонаучни и специфични.
Средствата за научно познание са логически операции, чрез които се образуват съответните научни понятия - анализ, синтез, сравнения, абстрахиране, обобщения.
Основен научен метод е логическия. Логическите методи, използувани при систематизирането на понятията и работата с тях чрез съждения и умозаключения. Такива са индуктивния, дедуктивния, сравнителния и историческия метод.
ОУД няма специфични методи за разлика от ОТП.


МЯСТО НА ОБЩОТО УЧЕНИЕ ЗА ДЪРЖАВАТА СРЕД ДРУГИТЕ НАУКИ


1. Критерии за разграничаване на науките.
Предметът на всяка наука е първият и основен критерий за разграничаването й от другите науки. Заедно с това спецификата на една наука, която я отличава от другите близки науки може да се изведе по линия на сравнението между тях.
ОУД е обществена наука. ОУД е правна обществена наука. Тя има общи и видови белези като обществена и като правна наука.

2. Видове науки.
Науките биват природни, технически, обществени и хуманитарни.

3. Видове обществени науки.
Обществените науки се делят на:
1) според това дали изучават обществото като цяло или изучават отделни негови части:
а) общи - тези, които изучават обществото в неговата цялост, напр. социологията;
б) частни - тези, които изучават отделен сегмент от обществото, отделни страни на обществото, отделни социални явления, като стопанските науки, политологията, правните науки, ОУД.
2) според това как се отнасят към основния въпрос на философията:
а) философски - тези, които включват задължително в своя предмет произхода на изучаваното явление, за неговата външна или вътрешна обусловеност и за факторите, които пораждат неговото саморазвитие. Подходът е специфичен, както и предмета на тези науки. Изследването на предмета държи сметка за основния философски въпрос - съотношението между общественото битие и общественото съзнание. Философските науки дават отговор на този въпрос в контекста на своя предмет, докато нефилософските не. Философски науки са философията, етиката, теологията.;
б) нефилософските те не държат сметка за основния философски въпрос. ОУД е такава.
3) Според това дали изучават социални явления, при които действа причинно-следствена връзка или не:
а) каузални - тези, които изучават обществените явления, подчинени на причинно-следствената връзка. ОУД е каузална наука, защото има за предмет изучаването на закономерностите на държавата като даденост, като проявление на причинно-следствените връзки.
б) нормативни - тези, които изучават обществените явления, подчинени на друга, непричинно-следствена връзка. Това най-често е връзката съществуващо-дължимо. Тази връзка се проявява и е присъща на всяка нормативна система. Отрасловите правни науки са нормативни. Те изучават действащото право, чиято структура е изградена върху връзката съществуващо-дължимо.
4) в зависимост от характера на връзката на обществената наука с практиката, която е крайна цел на всички науки, но различните науки имат връзка с нея на различни нива:
а) теоретични - дават знания, като опосредствено, непряко са приложими в практиката, като тези науки на свой ред биват:
- фундаментални с по-голяма степен на обобщеност и абстрактност. ОУД е такава;
- теоретико-обяснителни с по-малка степен.
б) приложни - дават знания, приложими непосредствено в социалната практика.

4. Видове правни науки:
На свой ред правните науки се разделят на:
1) Според връзката си с практиката:
а) теоретико-исторически;
а) отраслови;
б) приложни;
2) Според това кое е водещото при теоретико-историческите науки - историята или теорията те биват:
а) историко-теоретични ИБДП, ВИДП изследват да речем държавата в нейното конкретно историческо проявление, нейния генезис в конкретна среда;
б) теоретично-исторически ОУД е такава, изучава държавата и държавността въобще.

5. ОУД и сродните юридически науки.
а) ОУД и историко-правните науки - държавата се изучава и от историко-правните науки. Различието между ОУД и историческите науки е свързано с това, че историческите науки изучават в историческата последователност отделните държави и държавни институции, докато ОУД се занимава и има за предмет държавата като социална цялост, като социален факт. ОУД формира абстрактна представа за явлението и не се занимава с неговите конкретни проявления;
б) ОУД и ППУ - има разлика между историята на държавата, ОУД и политико-правните учения. Последната наука изучава в исторически план теоретичните обяснения на държавата в лицето на отделни теоретици. Историята на ППУ изучава държавата не като реалност, а като отражение в идеите, които я обясняват. ОУД не се занимава с отделни обяснения, а търси собствено самостоятелно обяснение на базата на отрасловите правни науки;
в) ОУД и публичноправните правни науки в правото функционират 2 основни правни дяла - публично-правен и частно-правен. В техните рамки във вътрешното право съществуват т. нар. правни отрасли. На тяхна база се формират отделните правни отраслови науки;
- ОУД и конституционното право - публичните отраслови правни науки са с по-тясна връзка с ОУД. Разликата между конституционното право и ОУД е в това, че ОУД изучава проявлението въобще на явлението държава, а КП като нормативна наука изучава проявлението на отделната национална държава, определено в рамките на съответната държавна конституция. Т. нар. Общо държавно право (днес се нарича Сравнително конституционно право) изучава общото в конституционната уредба на различните държави, общото в организацията на съвременните държави. Общото държавно право е по същество една сравнително-правна наука, тя е нормативна, а не каузална наука;
- ОУД и административното право - ОУД се различава и от административното право. ОУД изучава проявлението на държавата въобще на институционализирано ниво като система от държавни органи и институции, докато АП изучава функционирането на държавния апарат в отделната държава;
г) ОУД и международното публично право - ОУД се различава и от международното публично право. Последното изучава връзките между националните държава;
д) ОУД и частноправните правни науки - ОУД е свързано и частно-правните науки, но по-опосредствана, по-далечна връзка. ОУД е теоретична наука;
е) ОУД и приложните правни науки ОУД има още по-далечна връзка и с приложните науки (криминалистика, правна информатика и пр.).

6. ОУД и политологията. ОУД не е част от политологията, защото не изследва държавата само като политическо явление, а и като правно. Държавата не е само политическо явление. Редица спорове в литературата, редица противоречиви мнения и противоречива практика относно връзката между ОУД и политологията.

7. ОУД и правната наука. ОУД е част от научното правно познание, но не е тъждествена на правната наука въобще.

8. Значение на ОУД за правните науки. За тях:
а) ОУД разработва обща методология, дава теории, категории и понятия, които те пряко използват.
б) от друга страна като анализира и обяснява различните аспекти в организацията и функционирането на съвременната държава, ОУД формира знания, които служат като научен коректив спрямо законодателната практика и действащото позитивно право.


ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ОБЩОТО УЧЕНИЕ ЗА ДЪРЖАВАТА


. РАЗВИТИЕТО НА ПОЗНАНИЕТО ЗА ДЪРЖАВАТА

1. Начало на познанието за държавата.
Държавата като предмет на теоретично обяснение е занимавала още древните мислители. В Египет, Асирия, Китай и Индия се създават първите учения за държавата. Те са с незавършен, фрагментарен характер. Те не толкова обясняват какво е държавата, колкото се опитват да посочат каква трябва да бъде добрата държава. Те търсят повече идеалната държава, а не изучават реалната.

2. Познанието за държавата в Древна Гърция.
Там възниква научното държавознание. Сократ, Платон и най-вече Аристотел след поражението в Пелопенеската война последователно формират една рационална концепция за държавата, основана върху анализ на социалната практика. Аристотел е бащата на държавознанието като теоретична наука. Той въвежда и термина политика. За да създаде своята концепция за държавата той е проучил над 150 полиса и е използувал нашироко трудовете на Сократ и Платон. За него държавата е част от моралния ред на обществото, а политиката е практическа етика.

3. Познанието за държавата през Средновековието.
През началото (
V Х в.) на Средновековието самостоятелна наука за държавата не се развива. Причините за това са от една страна духовния климат на християнския свят (всичко е предопределено от бога и вечно и неизменно) и от друга страна незавидното фактическото положение на държавата (раздробеността след разпадането на Римската империя, варварските (племенните) кралства, напъните на Християнската църква да елиминира държавата и освен духовно, да добие и светско върховенство).
Борбата между духовната и светските институции възобновява интереса към теоретичното осмисляне на държавата. Появяват се и първите средновековни светски учения за държавата на Д. Алигери, М. Падуански и др.

4. Познанието за държавата през Възраждането.
Няколко тенденции се очертават тогава в държавознанието:
а) тогава се разграничава политиката от етиката. Решаващ е приноса на Н. Макиавели. Той отграничава полезното от доброто. Той превръща политиката в наука за полезното практическо поведение, в наука за изкуството да се управлява държавата;
б) преоткрива се връзката между държавата и правото. Заслугата това е на първите университети (Болонския 1175 г., Париж 1200 г. и т. н.), на първото специализирано юридическо обучение в тези университети и на първите правни школи напр. тази на глосаторите. Възражда се през ХХ век интереса към римското частно право, към римските паметници на правото Дигестите, Юстиниановия кодекс и пр. Появяват се първите юридически научни съчинения.
в) съществена роля изиграват и опитите за правна интерпретация на корпоративните общности (религиозни общности, общини, градове, съсловия, занаятчийски и търговски гилдии и пр.), които по това време играят водеща роля в светския и в духовния живот. Очертават се романистично и каноническо учение (тенденции) за корпорациите. Това подготвя изучаването на държавата като цялостна социална общност. Тези корпорации се разглеждат като правни образувания, като правен субект със свои юридически права и задължения, различен от съставляващите го граждани. Ражда се идеята за юридическото лице. По-късно и самата държава се интерпретира като такова. Средновековните легисти поставят правото като консолидиращ фактор за общността на мястото на търсения в Древността или наложен през Християнското Средновековие обществен идеал. На тази основа науката за държавата започва да се отграничава от политиката и да се разглежда част от науката за правото.
г) развива се схващането за публичното право, като сферата на неговото действие започва да се разглежда самостоятелно и отделно от политиката.

5. Възникване на съвременното теоретично държавознание.
То става благодарение на школата на естественото право. Според нейните представители (Гроций, Хобс, Лок, Пуфендорф, Спиноза, Монтескьо, Русо и др.) в центъра на обществения живот са естествените права на човека. За целта се обособяват два етапа в развитието на обществото естествено състояние и гражданско състояние. Така държавата се интерпретира не като вечна божествена конструкция, а като самостоятелно естественоисторическо и конкретноисторическо социално явление, възникнало на определен етап от развитието на обществото и е свързана с т. нар. гражданско общество и т. нар. политическо общество. Като такова явление тя се нуждае от теоретично осмисляне чрез самостоятелна наука.
Първоначално държавата се обяснява като правен институт, чрез юридически основания. В основата на държавата според естествено-правната концепция е договора между гражданите. Тогава възниква договорната теория за произхода на държавата, според която нейната същност е да бъде обществен договор между индивидите за управление на общите дела с оглед зачитането на техните естествени и неотменими права. Но какъв е този договор, какво е неговото съдържание, какъв е неговия обхват и пр. са въпроси, търсенето на чиито отговори води до появата на държавознанието.
Постепенно се налага схващането, че науката за държавата следва да е самостоятелна наука, която да обясни битието на правото и извън правото, и извън политиката.
Първите систематизирани научни знания, които имат за самостоятелен предмет битието на държавата се появяват в Германия в края на Х
V век и в началото на ХХ век под наименованието Общо учение за държавата (Algmeine Staatslehre) от Роберт фон Мол и Макс Зайдел, като към държавата се упражнява социологически подход. По същото време същата проблематика в Австрия се излага в курсове, озаглавени Общо държавно право (Algemeine Staatsrecht) от Шлцер, Блунчи, Гербер, като към държавата се упражнява юридическия подход. Едва в началото на ХХ век, когато Г. Йелинек издава капиталния си труд Правото на съвременната държава двата подхода се обединяват и се утвърждава наименованието на новата наука ОУД.
През края на ХХ в. и началото на ХХ в. руската школа става водеща, като този процес спира по време на социалистическия строй..

6. Развитие на ОУД в България.
Още с основаването на ЮФ на СУ Св. Кл. Охридски през 1892 год. у нас по германски модел започва изучаването на Общо държавно право като отделна научна дисциплина. Първи учебен курс по тази дисциплина е издаден от проф. Ст. Киров в началото на ХХ век, който го разделя на две части: Теория на държавата и Организация на модерната държава. Проф. К. Соколов (той е и първи преподавател по новата дисциплина в ЮФ) издава курс Общо учение за държавата като първа част от по-обхватно съчинение Държавно право. Проф. Ст. Баламезов продължава същата линия. Своя курс по Общо държавно право той дели на Общо учение за държавата или философия на държавата и Организация на модерната държава. След него проф. Л. Владикин обособява научната дисциплина Общо държавно право на две части Общо учение за държавата и Организация на модерната държава. За ОУД пишат и проф. Ефрангеров, акад. В. Ганев, проф. П. Стайнов и мн. др.
У нас по време на социализма ОУД не се развива. Нейната проблематика се изземва от други юридически науки. Съществува под съветско влияние т. нар. теория на държавата и правото. За държавата пишат проф. Я. Янев, проф. В. Цонев, проф. В. Захариев, проф. Н. Неновски, проф. Г. Бойчев, проф. М. Михайлова, доц. Л. Дачев и пр.
От началото на 90-те години на ХХ век у нас отново се възражда ОУД.


. РАЗВИТИЕ НА ПОНЯТИЕТО ЗА ДЪРЖАВА

1. Понятията са общи абстрактни представи за обектите в съзнанието. Те са форма на отразяване на света в мисленето, Стъпала на познанието в обективната реалност. В понятията се отразява степента на опознаване на обекта, като се разкрива неговата същност чрез определящите я признаци. Теоретичното познание означава понятията чрез определени думи термини.
Понятията се развиват едновременно с разширяването на познанието за обекта.

2. Първите възникнали държави са наложили изграждане на първите понятия за тях и съответните думи за тяхното отразяване. Преходният характер на древните култури не позволява езикова приемственост и изключва от научен оборот тогавашните термини. Затова днес при обяснение на древните държави се използуват по-късно въведени термини.

3. Древногръцката политическа мисъл формира първите трайно възприети понятия и съответните им термини, които означават държавата като качествено нова организация на социалната общност.
Родовото понятие за държавата гърците обозначават с термина полис. Това е човешка общност, различна от общината и племето по начина на своето управление. В зависимост от това кой управлява, кой властва в полиса, гърците извеждат и различни понятия за формите на държавата демокрация, аристокрация, плутокрация, охлокрация, тимокрация, монархия, олигархия, тирания, деспотия, политея и др.

4. Рим, който възниква като град-държава, обозначава себе си като
civitas, което съответства на древногръцкото полис. С разширяването на римската държава се налага използуването на друг термин република (res publicae), тъй като управлението на всички дела в новосъздадената общност се осъществява от свободните граждани на Рим, наричани publica.
Терминът република съответства на понятието за демократичното управление на Рим. От времето на Гай Юлий Цезар (втората половина на в. пр. н. е.) демократичната форма на управление се замества с автократична. Управлението на обществените дела постепенно (особено след управлението на Октавиан Август) се изземва от едно лице. Консулът, който прави това, се нарича
princeps (пръв сенатор), а държавата започва да се обозначава като principat. Постепенно принципсът присвоява абсолютната военновременна власт и започва да я налага и в мирно време, като става пълновластен господар. Новото състояние се обозначава като imperium, а консулът се нарича вече император, а държавата империя.

5. През Средновековието за обозначаване на държавата се използуват различни термини, установени в Древна Гърция и в Древен Рим. Напр. през
V век Авр. Августин обозначава държавата с цивитас и с регнум. През 809 год. Карл Велики определя себе си като император, а държавата си като империя. През Х в. Д. Алигери наричана държавата монархия. През 1575 г. Ж. Боден нарича държавата република, макар че възхвалява кралския абсолютизъм.
Основоположникът на модерната политическа наука Н. Макиавели слага ред в тази бъркотевица. Той пръв разграничава родовото понятие държава от отделните нейни видове република или принципат. За определяне на родовото понятие той въвежда термина
Stato, който извежда от латинската дума Status състояние. Този термин отразява точно понятието за държавата, което той изгражда, а именно политическо състояние, което почива върху отношенията между властващи и подвластни.
Този термин бързо добива популярност и се утвърждава като родово понятие за държавата. Всички основни европейски езици го възприемат.

6. В България първоначално за обозначаване на българската държава са се използували термини като земя, хора, краище. После държавата се схваща като територия, подвластна на владетеля, и започва да се обозначава с неговата титла ханство, канство, княжество, царство и пр. Държавата била като патримониум на владетеля. Нямало разграничение между държавната хазна и личното царско съкровище.
Първите български владетели (хан Тервел) са получили от Византия титлата кесар. В българския език думата кесар постепенно преминава в цар и държавата започва да се обозначава като Царство.
След цар Симеон българските владетели (цар Иван Асен ) започват да се наричат и самодържец, а цар Калоян дори обозначава себе си като император.
На базата на думата самодържец възниква и термина държава (от държа).
Понастоящем с него изразяваме родовото понятие за държава.

Държавата като властно и правно организирана етносоциална общност.

ДЪРЖАВАТА КАТО ВЛАСТНО-ОРГАНИЗИРАНА ЕТНОСОЦИАЛНА ОБЩНОСТ
1. Общество и етнос.

1. Най-общото и основно обединение на човешките индивиди е етносът (етническата общност). Това е първата естествено възникнала човешка общност, която съществува и се развива едновременно с човешката цивилизация. Етносите са субстратът на човечеството. Човешкото общество е съвкупност от етно-социалната общности. Етно-социалните общности са човешки обединения (хора), заемащи определена територия. Историческото развитие на човешкото общество се осъществява във вид на саморазвитие на отделните конкретни човешки общества. Всеки човек принадлежи към някой етнос.

Етносът е исторически обусловен вид социална група от хора. Етносът е естественоисторическа и конкретноисторическа човешка общност. Тя се възпроизвежда и е способна да съществува нормално цели векове и хилядолетия.

Първият исторически възникнал вид етническа общност е племето. То се появява на основата на кръвното родство. Втората по време етническа общност е народа, а третата по време етническа общност нацията.

Всеки етнос има постоянни характерни черти. Сред тях са общ език, обща писменост, обща религия, обща територия, обща материална и духовна култура, общ бит, общи нрави, общи обичаи, общи традиции.

Особено характерни и важни черти на етносът са наличието на етническо самосъзнание и наличието на самоназвание (етноним).

2. Всяка етническа общност има две страни, две сфери на съществуване:
а) естествена, природна, етническа (етнос) в нея протичат етнически процеси;
б) обществена (социетас) в нея протичат социални процеси.

Етносоциалните общности (племе, народ, нацията) са едновременно и етноси, и социетас.

В качеството им на етноси в тях протичат:
а) етноеволюционни процеси, които водят до формиране на общ език, обща писменост и пр.;
б) етнотрансформационни процеси, които водят до промяна на етническата принадлежност, разделяне или обединяване на етносите.

На свой ред обединяването на етносите може да се извършва като:
а) естествен процес, или като
б) държавно-институционален (насочван от държавата) процес.

Етническото обединяване се осъществява в следните форми:
а) консолидация при нея се обединяват близки етноси;
б) асимилация при нея един етнос поглъща друг;
в) междуетническа интеграция при нея се създава нова единна общност, но се запазват основните етнически черти на съставляващите я етноси;
г) миксация при нея се създава един нов етнос на базата на различни досегашни етноси.

3. Създаването на блага е възможно само като колективна дейност. Съвременният човек може да съществува само в социална общност.

Всяка социална общност предполага исторически обусловена колективност, т. е. обединяваща, обвързваща, определяща връзка между отделните индивиди.

Синтезът между собствено етническите и социалните отношения води до формиране на етносоциална общност, етносоциален организъм.

7 Закон за социалната достатъчност.

1. Трите исторически етносоциални общности имат обща характеристика на саморазвиващи се, самовъзпроизвеждащи се, саморегулиращи се органични социални системи.

Не всеки етнос минава през тези 3 вида общности: племе, народ, нация. Причините за това са комплексни.

2. Всяка етносоциална общност има постоянни възобновяващите основни потребности и съответни на тях съвместни дейности. Това са като цяло основните страни на социалния живот:
а) възпроизводство на човека като социално и биологично същество;
б) материално производство;
в) социално управление.

Като цяло тези 3 основни страни на обществения живот дават най-общата функционална социологическа структура на всяка етносоциална общност. Тази функционална структура пък предопределя организационната структура на етноса.

В зависимост от трите основни страни на социалния живот съществуват 3 основни функции на етносоциалната общност:
а) стопанска;
б) социално-духовна;
в) управленска.

В управленската функция се установяват форми, механизми и институции, чрез които се насочва цялостната дейност на общността.

Съответствието между функционалната и организационната структура при отделните етносоциални общности се определя в науката като
социална достатъчност. Постигането на социална достатъчност е социологически закон, който гласи: всяка етносоциална общност се стреми към установяване на социална достатъчност. Всяко човешко общество се самоорганизира така, че на всяка от трите основни потребности, дейности и функции на обществото (етноса) да съответства определена структурна (организационна) част от обществото (етноса), която да я реализира.

3. Всяко конкретно общество (етнос) е в едно от двете възможни състояния:
а) на социална достатъчност (това е временно, краткотрайно състояние);
б) на социална недостатъчност (това е нормалното, обичайното състояние).

Всяко общество (етнос) се стреми да преодолее социалната недостатъчност и да достигне социална достатъчност. Това става по два основни начина:
а) чрез вътрешно структуриране на обществото, като в него се излъчва, обособява съответна структурна част;
б) чрез набавяне на необходимата социална структурна част отвън, от друго общество, от друг етнос.

Така социалната недостатъчност се явява двигател на общественото развитие. Ако не се преодолее в исторически разумен период от време, съответното общество загива под напора на вътрешните си противоречия и невъзможност да осъществява своите три основни функции.

8. Държавата като организирана етносоциална общност.

1. Всяка етносоциална общност се стреми да се самосъхрани. Самосъхранението възниква като самоорганизация с цел достигане на социална достатъчност.

2. Първата форма на етносоциална организираност е рода. Най-характерно за него е това, че при него липсва организационна структура, липсва специален орган за управление.

Втората форма на самоорганизираност е родовият съюз (фратрията). Той представлява обединение на родове с военни цели. По късно на базата на родовия съюз се образува племето. При него управлението постепенно става самостоятелна функция и се осъществява от самостоятелна организационна част.

Родът и фратрията (племето) постигат своята самоорганизираност на основата на спонтанния ред. Първите и най-трайни етносоциални норми са моралните и обичайните норми.

3. Третата исторически най-нова и последна форма на самоорганизираност на етносоциалния организъм е държавата. При нея трите основни функции се осъществяват от отделни структурни части. При държавата е налице организационна структура, която следва функционалната структура.

Структурните части при държавата имат сложна система от отношения помежду си. Тези отношения не могат да се поддържат от предишния спонтанен ред. Необходим е нов ред, нов начин на нормативно регулиране на обществените отношения. Този нов ред е рационален, управляван, премислен. Този ред става официален, той превръща етносоциалната общност в организация.

Средствата на новия рационален ред са властта и правото. Обществените отношения при държавата придобиват властови и правен характер. Етносоциалната общност се превръща във властноправна държавна организация, превръща се в държава.

Държавата в този смисъл се явява самата организация на етносоциалната общност, която организация е резултат от появата и действието на новия властноправен ред.

9. Държавата като властно организирана етносоциална общност.

1. Държавата е властно организирано човешко обединение. Държавата изисква всеобща социална власт. Властта е специфичен регулатор на обществените отношения. Властта е присъща на всяко трайно обществено обединение. Тя води до организираност като йерархично подчинение на волите.

Властта в обществото се дели на корпоративна и на всеобща. Държавната власт е именно всеобща власт.

2. Основните традиционни схващания за същността и природата на властта са както следва:
а) властта е действие върху действието, т. е. властта е управление. Всъщност, обаче, властта е нещо различно от управлението. Властта е условие за управлението, а управлението е дейност по реализация на властта;
б) властта е принудителна сила. Всъщност, обаче, не всяка власт е принуда;
в) властта е воля. Всъщност, обаче, волеизявление и власт не съвпадат. Волеизявлението е носител на власт, а не самата власт. Общата воля и държавата воля си остават две различни неща.

3. Според доц. Л. Дачев властта е призната и гарантирана възможност за свободно и независимо вземане на решения; възможност за автономно волеизявление. Властта в крайна сметка е висша форма на свободата.

В държавноорганизираното общество има материална (правото на собственост) и социална (държавна) власт.

Държавната власт е висша форма на социалната свобода в държавно-организираното общество. Държавната власт е възможност за свободно волеизявление с общозадължителен характер, обезпечавано с принудителни средства.

4. Държавната власт притежава характеристиките на всяка всеобща социална власт:
а) тя е самостоятелна власт в рамките на държавата. Тя е първична, оригинерна, независима от друга власт в държавата;
б) тя е върховна власт, поради което тя се явява:
- неограничена, стояща над политическа, партийна, религиозна и други подобни власти в обществото;
- общозадължителна за всички членове на общността;
- принудителна спрямо всички членове на общността.
в) тя е неотчуждаема и не може да бъде узурпирана от част от общността.

5. Действието на властта като социален регулатор се проявява в процеса на нейното реализиране чрез държавното управление.

Всеобщата държавна власт в държавата се упражнява от една организационна част на държавата. Тази част е организирана като управляващ субект. Реализирането на държавната власт е същина на управленската функция на общността (държавата). Тази управленска функция се осъществява от отделни управленски структури, наречени държавни органи.

От гл. т. на реализирането й, държавната власт е вид общосоциална власт, защото:
а) тя има принудителен характер, тъй като притежава възможности за налагане на санкции при неизпълнение на нейните повели;
б) има юридически характер, тъй като се осъществява в юридическа форма, в правно организирани и уредени форми;
в) има политически характер, тъй като при нея има постепенно стесняване на кръга на лица, които я упражняват. Това създава предпоставки тези лица покрай общите интереси да защитават с предимство своите корпоративни, частни интереси. Затова държавната власт става политическа ценност, а овладяването й - цел на политическите борби.

6. С установяването на държавната власт, етносоциалната общност получава нов признак като социална организация, а именно властовия ред.

Властта е средство, а резултатът от действието на държавната власт е властовия ред. Властовият ред обективира механизма за установяване и реализиране на властта, очертава организация на държавния властови апарат.


10. ДЪРЖАВАТА КАТО ПРАВНООРГАНИЗИРАНА ЕТНОСОЦИАЛНА ОБЩНОСТ


1. Втори специфичен признак на държавата е нейната правна организираност. Държавата е форма на самоорганизация на общността, почиваща върху правото.

Организираността и редът се постигат с помощта на нормативно регулиране на обществените отношения.

Нормативността по начало е:
а) типичното, устойчивото, трайното, повтарящото се в протичането на обществените отношения;
б) иманентно присъща на общественото битие;
в) израз на социалните закономерности в обществените отношения;
г) форма на човешкото поведение, възникнала обективно и придобила стабилност и трайност;
д) израз на саморегулирането на обществото.

Нормативността бива:
а) обективна (реална), т. е. като проявление на повтарящи се, устойчиви, полезни, ефективни обществени отношения и връзки;
б) идеална, т. е. проявяваща се в идеални нормативни системи.

Идеалните нормативни системи (морал, обичаи, право и пр.) са начин на укрепване и съхраняване на фактически сложилите се обективни норми. Идеалните норми не са изобретение на съзнанието, а субективно, идеално отражение на реално създадената и съществуваща обективно нормативност на човешкото поведение. Идеалните норми са отражение на спонтанно установения социален ред.

Първите идеални социални норми са имали смесен, синкретичен характер. Те са били мононорми. Едва по-късно тези мононорми се диференцират на религиозни, обичайни, морални и др.

Нормативната сила на тези фактически сложили се и извлечени от опита правила на необходимото поведение произтича от обстоятелството, че в тях познанието за света е изведено като знание за това какво трябва и какво не трябва да се прави в определени ситуации. Оттук произтича и определящия едностранен характер на този вид социални норми те са във формата на заповеди или забрани.

Тези норми става постепенно обичаи, стават наложителни. Те образуват спонтанен ред, основан на равенството, който поддържа организираността на додържавното общество.

2. Правото се явява нов вид социален нормативен регулатор, който изпълнява задачи, които не могат да бъдат решени от дотогавашния спонтанен ред.

В държавата всеки има различно качество според мястото си във властовия ред. При държавата започва постепенна еманципация на индивида от колектива.

Правото възниква за да сложи ред в размяната на разделеното на социални групи общество. Целта на правото е да поддържа реда на възмезден обмен на социални блага.

3. Правото е средство да се официализира властовия ред на държавата. То запазва необходимия възможен ред и го преобразява в задължителен правов ред. То свързва светът на дължимото със света на съществуващото.

Правото е социален нормативен регулатор. Като такъв, то има следните признаци:
а) властнически характер то е узаконена воля на държавата, то е държавна принуда;
б) официален характер то е обявено публично, оформено е писмено, има институционализирана подкрепа;
в) нормативен характер то дава индивидуално и общо регулиране на обществените отношения.

4. Възникването на държавата води до установяване на нов ред правовия ред. Новият правов ред обаче не изключва напълно действието на стария спонтанен ред.

Общият социален ред се поддържа чрез:
а) обективни (социологически) норми;
б) обичайни (морални, религиозни, културни и пр. спонтанни) норми, и от
в) правни норми.

Обективните норми са трайни реални обективни повтарящи се обществени модели. Обективните норми имат т. нар. нормативна сила на фактическото. Те могат да са с позитивна или с негативна насоченост. Тези с позитивна насоченост се признават и подкрепят от държавата.

Обичайните норми се формират в резултат на продължително прилагане на спонтанни позитивни модели за поведение. Те предполагат обществено съгласие и одобрение.

Държавата с оглед на своето естество притежава естествен монопол да създава правни норми и да правораздава въз основа на тях.

Държавата създава правни норми чрез т. нар. правотворчество и ги закрепва в т. нар. източници на правото.

Правовият ред като белег на държавата се налага единствено от официалното право.

Самото право придобива вътрешно и външно (международно) проявление.

Правото и държавата са две различни социални явления, които се съотнасят като средство и цел. Те нямат помежду си каузална връзка.

Правото е система от оценъчни идеални социални норми. То е абстрактен ред, докато държавата е реален, резултативен, постигнат чрез правото ред.

Държавата се характеризира чрез правовия ред. Правовият ред се явява резултата от действието на правото.

Държавата е организация, почиваща върху правовия ред.

Определение и същност на държавата. Развитие на понятието държава. Основни теории за същността на държавата.

11. ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ДЪРЖАВАТА



. ДЕФИНИЦИЯ НА ДЪРЖАВАТА


1. Традиционното определение за държавата е свързано с теорията на Р. Йелинек за конститутивните елементи на държавата. Според нея съществуването на държавата предполага едновременното наличие на няколко елемента. Като цяло те разкриват същността на явлението държава. Тези елементи възникват исторически последователно. Тяхното общо наличие води до конституиране на държавата. Те са конститутивни елементи на държавата.

Според теорията за конститутивните елементи на държавата, държавата се състои от 3 елемента: население, територия и държавна власт. Правото не е посочено като самостоятелен елемент, а е вплетено, явява се част от третия елемент държавна власт. Правният ред е неотменима съставка на държавата.

Държавата се изгражда като всяка друга социална организация от 2 съставки:
а) социален субстрат;
б) социални регулатори (норми).

Съставните части на обекта, обаче, не са негови свойства. Елементите на съдържанието не са негови свойства. Затова същността на държавата не може да се определи чрез елементите на нейното съдържание. Понятието за държава не трябва да се извежда от конститутивните й елементи. Все пак съдържанието обуславя признаците на явлението.

2. Държавата е организирана конкретна етно-социална общност.

От една страна тя е във смисловата верига племе, народ, нация, т. е. има етническо проявление.

От друга страна тя има социална структура, социална колективност, социална достатъчност, т. е. тя не е просто етническо, а е и социално явление.

Държавата е властно-правна социална организация. Конституиращото действие на властта и правото по отношение на държавата се изразява в използването им като регулатори. Те са средствата, чрез които етно-социалната общност се създава и поддържа като организация, като държава.

Властно-правният характер на държавата произтича от властовия и правовия ред, които поддържат хомеостазиса й като социална организация.

Властовият ред характеризира държавата чрез отношенията на властване и отношенията между властващите. Той се проявява като централизация и децентрализация на властта.

Правовият ред характеризира държавата чрез юридически признатата свобода в поведението на индивида. Организацията предполага ред и подчиняване на реда. В съвременната държава правовият ред поддържа равна свобода и равна несвобода на всеки гражданин.

Ето защо можем да определим държавата като исторически обусловена властно-правна форма на самоорганизация на отделна етно-социална общност. Тя е самата общност, разглеждана като организация. Държавата е другото име на етно-социалната организация.


. РАЗВИТИЕ НА ПОНЯТИЕТО ЗА ДЪРЖАВА

1. Понятията са общи абстрактни представи за обектите в съзнанието. Те са форма на отразяване на света в мисленето, Стъпала на познанието в обективната реалност. В понятията се отразява степента на опознаване на обекта, като се разкрива неговата същност чрез определящите я признаци. Теоретичното познание означава понятията чрез определени думи термини.

Понятията се развиват едновременно с разширяването на познанието за обекта.

2. Първите възникнали държави са наложили изграждане на първите понятия за тях и съответните думи за тяхното отразяване. Преходният характер на древните култури не позволява езикова приемственост и изключва от научен оборот тогавашните термини. Затова днес при обяснение на древните държави се използуват по-късно въведени термини.

3. Древногръцката политическа мисъл формира първите трайно възприети понятия и съответните им термини, които означават държавата като качествено нова организация на социалната общност.

Родовото понятие за държавата гърците обозначават с термина полис. Това е човешка общност, различна от общината и племето по начина на своето управление. В зависимост от това кой управлява, кой властва в полиса, гърците извеждат и различни понятия за формите на държавата демокрация, аристокрация, плутокрация, охлокрация, тимокрация, монархия, олигархия, тирания, деспотия, политея и др.

4. Рим, който възниква като град-държава, обозначава себе си като
civitas, което съответства на древногръцкото полис. С разширяването на римската държава се налага използуването на друг термин република (res publicae), тъй като управлението на всички дела в новосъздадената общност се осъществява от свободните граждани на Рим, наричани publica.

Терминът република съответства на понятието за демократичното управление на Рим. От времето на Гай Юлий Цезар (втората половина на в. пр. н. е.) демократичната форма на управление се замества с автократична. Управлението на обществените дела постепенно (особено след управлението на Октавиан Август) се изземва от едно лице. Консулът, който прави това, се нарича
princeps (пръв сенатор), а държавата започва да се обозначава като principat. Постепенно принципсът присвоява абсолютната военновременна власт и започва да я налага и в мирно време, като става пълновластен господар. Новото състояние се обозначава като imperium, а консулът се нарича вече император, а държавата империя.

5. През Средновековието за обозначаване на държавата се използуват различни термини, установени в Древна Гърция и в Древен Рим. Напр. през
V век Авр. Августин обозначава държавата с цивитас и с регнум. През 809 год. Карл Велики определя себе си като император, а държавата си като империя. През Х в. Д. Алигери наричана държавата монархия. През 1575 г. Ж. Боден нарича държавата република, макар че възхвалява кралския абсолютизъм.

Основоположникът на модерната политическа наука Н. Макиавели слага ред в тази бъркотевица. Той пръв разграничава родовото понятие държава от отделните нейни видове република или принципат. За определяне на родовото понятие той въвежда термина
Stato, който извежда от латинската дума Status състояние. Този термин отразява точно понятието за държавата, което той изгражда, а именно политическо състояние, което почива върху отношенията между властващи и подвластни.

Този термин бързо добива популярност и се утвърждава като родово понятие за държавата. Всички основни европейски езици го възприемат.

6. В България първоначално за обозначаване на българската държава са се използували термини като земя, хора, краище. После държавата се схваща като територия, подвластна на владетеля, и започва да се обозначава с неговата титла ханство, канство, княжество, царство и пр. Държавата била като патримониум на владетеля. Нямало разграничение между държавната хазна и личното царско съкровище.

Първите български владетели (хан Тервел) са получили от Византия титлата кесар. В българския език думата кесар постепенно преминава в цар и държавата започва да се обозначава като Царство.

След цар Симеон българските владетели (цар Иван Асен ) започват да се наричат и самодържец, а цар Калоян дори обозначава себе си като император.

На базата на думата самодържец възниква и термина държава (от държа). Понастоящем с него изразяваме родовото понятие за държава.


12. Основни теории за същността на държавата


1. В хода на историческото развитие на познанието за държавата се формират различни теории, обясняващи нейната същност.
Тези теории могат да се разделят на три основни направления:
а) социално то търси обяснение на държавата като вид социална общност;
б) властническо търси обяснение на държавата като властническа общност;
в) юридическо търси обяснение на държавата като юридическа общност.
Има и други теории, извън горните основни три направления, които търсят обяснение на държавата и го изграждат върху основата на различни социални или духовни дадености или пък на базата на отделните проявления на държавата. Така например представителите на историческата школа в правото (Савини) обясняват държавата като реализация на народния дух, Хегел като образ на нравствената идея; социал-дарвинистите (Конт, Спенсър, Гирке) като определен природен организъм.

2. Държавата всъщност е форма на самоорганизация на конкретен етно-социален организъм и това налага разграничаване от идеите на социал-дарвинизма.
Социал-дарвинистите считат, че еволюцията е всеобщ процес, който важи с еднаква сила както за природата, така и за обществото.
Човешката общност наистина е социален организъм, под което разбираме първична форма на нейната самоорганизираност. Факторите, които обединяват етноса, са социални, а не биологични. Неравномерното развитие на етносите се дължи не на биологични, а на социални различия. Естественият подбор в природата е неприложим в обществото.

3. Често се приема, че държавата е институционализирана управленска структура, която налага реда. Държавата била самостоятелна спрямо общността структура. Всъщност установяването на официалния ред е еманация на управленската функция и поради това възникването и съществуването на държавата се обективира чрез управленския апарат. Но държавата не се свежда до апарата. Институциите на държавата не създават реда, а го поддържат. Те са част от него.
Дихотомията гражданско общество държава е условна и показва не отделянето на държавата от обществото, а възможността на съвременното общество да влияе върху определянето на реда, върху своята самоорганизация. Ако държавата се свежда до управленските институции, то тогава държавната власт се явява частна власт на държавния апарат, а държавната собственост негова частна собственост.

4. Най-старата социална теория е патерналистката, изложена от Конфуций. Според него държавата е едно голямо семейство. Отношенията в държавата били като тези в семейството. Владетелят изпълнява ролята на бащата, а поданиците задълженията на децата.
В древна Гърция Платон и Аристотел също обясняват държавата като социална общност. За Платон държавата е структурирана общност от хора. Неин определящ признак бил особената й организация. Организираността на държавата трябвало да осигурява вътрешното разпределение на необходимите й дейности като отделна автономна общност. Хората са различни по характер мъдреци, воини и пр., затова те изпълняват различни функции в държавата.
Аристотел поставя началото на патриархалната теория за държавата. Според него държавата е общност от семейства, която осъществява своята социална цел като се самоуправлява. Той отделя управлението като политическа сфера и го обявява за достояние на гражданите. Те формирали политическата общност, която не съвпада със социалния субстрат на държавата.
През Средновековието най-значимата социална теория е тази на Данте Алигери. Той обяснява държавата като съзнателно организирана общност. Трябвало да има световна държава, която да обедини цялата човешка общност за да няма войни и насилие.
Утопистите също създават теории за държавата, принадлежащи към групата на социалните. Т. Мор, Т. Кампанела, Фр. Бейкън и др. обясняват държавата като човешка общност на ограничен, откъснат и изолиран от света човешки колектив.
През Новото време социалната характеристика на държавата се комбинира с други нейни характеристики.

5. Властническите теории обосновават същността на държавата посредством съществуващата държавна власт. Те водят своето начало от бого-властническите (теократичните) концепции. Тези концепции биват езически, християнски, ислямски и пр. Общото за всички тези теории е това, че те приемат за основание на властване на държавата (владетеля) авторитета на някое божество. Хората дължат подчинение на Бога в границите на създадената от Бога негова подвластна общност държавата.
През Възраждането оригинална властническа концепция излага основоположникът на модерната политическа наука Николо Макиавели. Според него държавата е политическо състояние между властващи и подвластни. Държавата била определен политически ред, производен от характера на властващата група. Властта определя реда, без който няма държава. Но властта не е дадена от бога, а е отношение между отделните групи в общността. Така държавата се явява човешка общност, организирана и подчинена на политическа (частна, групова) власт.
Т. Хобс също има властническа концепция за същността на държавата. За него тя е изкуствено създадено колективно тяло, чиято същина е в установената абсолютна власт върху индивидите. От една страна те се отказват от естествените си права за да получат защита от държавата, а от друга остават напълно подчинени и безправни на олицетворяващата я власт.
През ХХ век се формират две нови властнически теории, които получават широка популярност расовата и класовата.
Представители на расовата теория са Малтус, Спенсър и много други. Най-ярък неин привърженик е австрийския социолог Лудвиг Гумплович. Според него расите са неравностойни, битката между тях е развитието на човешкия род. По-силните завладяват по-слабите. По-силната група е малобройна, организирана, войнствена, интелектуално извисена и може да господства над по-слабата, по-многобройна, неорганизирана и пр. етническа група. В хода на историческото развитие племената се сливат, формират се народите, но те носят белега на своето расово начало, остават неравностойни. Борбата между расите продължава като борба между държавите.
Класовата теория за държавата се създава от Маркс, Енгелс и Ленин. Според нея с появата на собствеността обществото се разделя на две класи експлоататори и експлоатирани. Държавата е инструмент, машина за насилие, в ръцете на експлоататорите за да господстват над експлоатираните. Само при безкласово общество държавата ще може да отмре.

6. Най-старата юридическа теория за държавата е патримониалната. Тя обяснява държавата чрез правото на собственост. Владетелят се приема като титуляр на фактическата власт върху територията и населението. Държавата е патримониум на владетеля. Според Макс Вебер патримониалната концепция обяснява фактическото положение при всички древни държави. С тази теория в древността масово са обяснявали държавата. В Западна Европа тази теория е наложена от германския император Фридрих Велики през 12 век.
Цицерон е създател на друга юридическа теория за държавата. Според него държавата е публично-правна организация.
През Х
V век юридическа теория за държавата създава и Марсилий Падуански. Той извежда правото като конститутивен елемент по отношение на държавата. Преди правото (законодателството) няма държава.
По време на абсолютната монархия държавата намира юридическо обяснение като правно отношение. Обективна основа за формирането на тази теория дата многобройните договори между кралете и дворянството. Държавата се обяснява като ред от правни отношения. Най-известен поддръжник на тази теория е Уилям Блекстън.
През буржоазните революции се формира естествено-правната школа, чиито представители (Русо и др.) обясняват държавата чрез юридическите институти субективно право и договор. Водени от своя разум индивидите търсят защита на естествените си права, като ги трансформират в юридически субективни права. За целта сключват договор, с който създават държавата. Чрез тази договорна теория властта приема юридически измерения. Понастоящем се говори за т. нар. обществен договор между управляващи и управлявани.
През ХХ век Х. Келзен създава своята теория за държавата като правов ред. Според него държавата като предмет на юридическата наука следва да бъде разглеждана само откъм юридическите си измерения. Държавата не била правен субект. Държавата не била творец на правото. Правната наука е нормативна наука и затова за разлика от идеологията не можела да оправдае нещо съществуващо. Държавата е социално образувание, действие на един принудителен ред. Този принудителен ред е правният ред и следователно държавата е един правов ред. Самият правов ред, установен чрез система от правни норми, се нарича държава. Така науката за правото е и наука за държавата.
Понастоящем съвременното държавознание приема, че държавата е юридически субект. Държавата се самоконституира като колективен правен субект, като юридическо лице. Теорията за държавата като юридическо лице е разработена най-пълно от Г. Йелинек.

Възникване и основни етапи в развитието на държавата. Историческа типизация на държавата.


13. ВЪЗНИКВАНЕ И ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ДЪРЖАВАТА


. ВЪЗНИКВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА

1. Държавата възниква като исторически наложена необходимост от самоорганизация на етносоциалния организъм. На определен етап от своето развитие етносоциалната общност се нуждае от адекватна организация и се превръща в държава. Преходът към държава е разграничителна линия между естествената и политическата форма на живот на човешките индивиди.

2. В естественото си състояние човешкото общество съществува в първобитния род. Родът възниква като моноетническа социална общност. Неговите членове имат общ генетичен произход и са свързани с кръвни връзки. Родът осъществява изцяло затворена и колективна форма на обществен живот. Отделният индивид съществува единствено като част от цялото. Той не притежава индивидуална свобода. Той е вътрешно в рода поробен.
В рода се проявява закона за социалната достатъчност. Има разделяне на отделни групи, които изпълняват различни функции.
Но в рода се пораждат и първите форми на социална недостатъчност.

3. Преходът към родовия съюз (фратрията) е израз социален прогрес, чрез осъществяване на нова социална достатъчност, постигната по пътя на сливане или вливане на родове в нова общност.
Родовият съюз запазва кръвната връзка, но изключва кръвосмешението.
Обединяването на родовете дава възможност и за нова организация на управленската дейност. По същество фратрията е и военен съюз. Появява се института на военачалника. Съществуват също Съвета на родовия съюз и мирновременния ръководител старейшината.
Войната скоро става средство за преодоляване на стопанската недостатъчност. Ниската производителност прави по-лесно снабдяването с блага под формата на военна плячка. Войната се явява особен вид производство.
Но освен военно ограбване се извърша и производство земеделие, скотовъдство, занаятчийство. Това е първото разделение на труда. Има две основни групи професионални воини и производители. Воините се осигуряват с повече материални блага. Те получават т. нар. натурална рента.

4. Облагодетелствената от неравномерното разпределение на заграбеното отвън и натуралната рента, която получава, военната дружина се отделя от масата на племето. Така първото разделение на труда води до първото социално разделение на древното общество обособяват общинници и родова аристокрация, която рекрутира от военната дружина.
Разделянето на общността на общинници и аристокрация води отново до социална недостатъчност. Групата, съставяща военната дружина, се изключва изцяло от участие в традиционната форма на стопанската дейност. Получава се недостатъчност при осъществяването на стопанската функция. Чрез войни се добавя работна ръка. Военнопленниците се превръщат в роби. Присъединяват се и цели племена заедно с тяхната територия.
Завоюването изиграва решаваща роля за запазване на етносоциалния организъм на завоевателите. По необходимост то води след себе си нова негова форма на организираност държавата.
Новото структуриране налага промяна в осъществяването на управленската дейност. За да постигнат своята цел завоевателите трябва да запазят фактическото си положение на победители и да се превърнат в господари. Те следва да се организират да поддържат своето господство чрез официален ред.

5. Трансформирането на родово организираната общност в държава налага промяна в характера на властта, а оттук и на властовия ред.
Първо, в разноетническата общност властта, свободата, да се вземат решения се запазва като привилегия само за господстващата етническа група. Така социалната власт придобива политическо изражение. Обективно необходимото регулиране на обществените процеси се превръща в политическо регулиране. Обществената власт става политическа власт.
Второ, господството спрямо чуждите не може да се крепи само върху авторитета на управляващите. Необходима е и сила, принуда, принудителни средства. Възникването на държавата винаги се съпровожда с изграждане на определен апарат на защита на реда войска, полиция, затвори и пр.
Трето, поддържането на политически принудителен ред изисква постоянно действащ управленски апарат. Дейността по управлението преминава от временна в постоянна. Това води до отделяне на управленския (умствен) труд от производствения (физически) труд. Старите родови институции получават вече политически характер. Създават се нови институции, създава се държавен апарат, чиновници.
Четвърто, управляващите, включително лицата, осигуряващи защита на наложения ред, не участвуват в производствената дейност. За тяхната издръжка се въвеждат данъците, които стават своебразна материална основа на управленския държавен апарат.

6. Поддържането на социалната структура и на властовия ред в държавата предполага въвеждането на правото. Държавният ред трябва да бъде официално закрепен чрез нормативен регулатор с ново съдържание и нова форма.
Додържавният спонтанен ред се гради върху обичаите. А те са винаги консервативни. Нова уредба на новите обществени отношения може да се постигне само със закона. Има и нови обществени отношения, за които няма обичаи. Освен това законът осигурява и по-голяма яснота, еднозначност и правно единство.
Законодателството е по-подвижен и по-прогресивен по съдържание социален регулатор, отколкото обичая.
Предимството на законовото право се проявява в неговата форма. Създавани от общественото съзнание обичаите могат да бъдат променяни пак само чрез него. А законовото право се променя само от владетеля.

7. Защитата на първия във времето правов ред се осигурява с въвеждането на особено жестоки санкции. Жестокостта изразява стремежа да се приучат индивидите към новия ред на обществените връзки.


. 14. ИСТОРИЧЕСКА ТИПИЗАЦИЯ НА ДЪРЖАВАТА

1. Развитието е иманентна черта на всяко обществено явление. Прогресът на човечеството се проявява и в последователно сменящи се форми на организиран обществен живот. Историческото развитие на държавата е последователната прогресивна промяна на етносоциалният организъм, на неговата социална структура като отделно общество и на съответстващата нему властно-правна организираност.

Отделните конкретни държави имат огромно разнообразие от специфични особености. Налага се да има класификация по някакви общи критерии за да може да се отдели общото от единичното, закономерното от случайното. На тази основа чрез синтеза на общите черти се създава обобщен исторически образ на държавата историческия тип държава.
Категорията исторически тип държава включва общите същностни черти, присъщи на всички държави на едно и също стъпало на историческото развитие. Така всяка отделна държава съществува като държава от определен тип, а историческото развитие на държавата е преход от един тип към друг тип.

2. Изграждането на историческата типизация на държавата е възприето в науката. Спори се само по кои критерии да се извършва тя. Според Йелинек такъв трябва да е историческата периодизация. Според Келзен и Арон такива трябва да са различни елементи от политическата организация и пр.

3. Държавата е сложно социално явление с многопланова същност. Нейните отделни страни във всеки исторически период я характеризират различно и отчетливо. Затова можем да типизираме държавата и от гледна точка на съществуването й като етнос, и като властови ред, и като правов ред. Всички тези типизации са верни, но непълни, незавършени. Някои от тях са широко разпространени, като национална (и още племенен тип и народностен тип) държава, демократичен тип държава и пр.
Признаците, определящи в действителност същността на държавата не са еднопорядкови. Те са съотносими помежду си като необходими, но са съподчинени.
Държавата е организация на определен тип общество. То съществува реално чрез своя етнически субстрат и чрез своя властно-правов ред. Неговият фундамент обаче е определен вид функционално-организационна структура, изградена и поддържана чрез определени отношения на зависимост между нейните елементи. Развитието на тази структура обуславя развитието на етническата общност и необходимата й организация. Властовият и правовият ред следват развитието на социалната структура и се променят за да бъдат адекватни на нея, за да й съответстват. Държавата е еманация на определена функционално-организационна структура. Начинът на структуриране на общността и формата на зависимост между групите, чрез която се поддържа социалната достатъчност, определя типа колективност, който следва да се приеме като обективна основа за историческата типизация на държавата. На тази база може да се обособят три исторически типа държави: кастова, съсловна и гражданска (буржоазна).

Характеристика на кастовата държава. Властовия и правен ред на кастовата държава.

15. КАСТОВАТА ДЪРЖАВА
ХАРАКТЕРИСТИКА НА КАСТОВАТА ДЪРЖАВА


1. Под възникване на държавата следва да се разбира въпроса за историческото начало на държавата въобще, за появата на първите държави, съответно на първия исторически тип държава. Възникването е резултат от обективното прогресивно развитие на даден етносоциален механизъм. Държавата възниква като необходима организация за поддържане на социалната достатъчност на конкретната етносоциална общност.

2. Историческите данни ни позволяват да изведем общи черти, характеризиращи появата на първия исторически тип държава кастовата. Това са акта на завладяване и формиране на кастовата организация на племенното общество.
Възникването е държавата е свързано с акта на завладяване на друга етносоциална група. Завладяването не е причина, нито начало, а само катализатор на самоорганизацията на дадено общество.
Завладяването има за цел да осигури необходимата работна рака и така да преодолее социалната недостатъчност в стопанската сфера на завоевателя. Завладяните стават стопанки придатък към социалния организъм на победителя.
Завладяването се осъществява спрямо чужди етнически групи и това позволява вътрешно разделение на общността по кръвнородствен признак. Така разноетническата общност се структурира в две касти: свои и чужди, господари и подчинени. Кастите са затворени социални групи, формирани на етническа основа с цел поддържане на социална достатъчност на господстващата общност.

3. Посочените общи черти на държавообразователния процес се потвърждават от източниците, достигнали до нас за първите държави.
Прието е, че първата кастова държава възниква в Египет през
V хилядолетие пр. н. е. В тогавашен северен и южен Египет са съществували племена с различен произход. Двете части са обединени от южния владетел Менес чрез завоюване. Обединената египетска държава възниква в резултат от присъединяване на едната част към другата. На тази разноетническа основа в Египет се формира кастова система, включваща разделената на две (администрация и жреци) висша каста и низшата каста на производителите земеделци.
Кастова държава се изгражда и във Вавилония през хилядолетие преди новата ера, независимо от това, че там е била широко разпространена частната собственост. Жителите на покорените области формират низшата каста.
Пак през хилядолетие пр. н. е. в Предна Азия възниква и Хетската държава. Господстващото население в нея е говорило индоевропейски език, докато покорените жители лувийци и хети, са говорили език, нямащ нищо общо с арийските езици.
Държавата в Китай възниква в периода Х
V Х век пр. н. е., като е създадена от владетелите от династията Чжоу. И в Китай низшата каста включа производители, закрепени към земята, отдадена във владение на определен господар или принадлежаща на императора. Низшите са били наричани сяомин малки хора.
През Х Х век пр. н. е. и в Индия се създава държава. Там нахлуват арийски племена, които завладяват местното население. Завоевателите наричат себе си арийци, т. е. чисти, а покорените даса, т. е. чужди, врагове. На тази база се формира кастовата структура на индийското общество, в което за всяка низша каста (шудра) според Законите на Ману е отредено да служи на трите висши касти.
През
V пр. н. е. на територията на днешен Иран възниква Персийската държава. Господстващо положение е имало племето, живяло в областта Персида.
Възникването на държавата в Гърция също става като кастова държава. През Х и Х век пр. н. е. големи маси дорийски племена нахлуват от север и се заселват в Пелопенес. Завладяното местно население получава подчинено положение и се означава с термина тети, т. е. покорени. Тетите не са роби, те са само присъединена подчинена група на племето на завоевателя. През
V V в. пр. н. е. се извършва т. нар. колонизация на гръцките острови и на бреговете на Средиземно и Черно море. Тя дава тласък на робовладението.
Само в Спарта то не получава разпространение, защото в нея се запазва старото положение на съществуване на кастата на завоевателите спартанци и на кастата на покорените илоти, които са били в положение на полуроби. Има и още племена, подвластни на спартанците. Такива са периеките, живели на границите на Спарта. В Спарта завоевателите изцяло поемат управленската функция, а завоюваните стопанската функция.
В Атина нещата се развиват по друг начин под влияние на робовладелството. Там началото на Атинската държава започва с реформите на Тезей, който разделя атинското общество на три класи благородници, земеделци и занаятчии. Това е вътрешно разделение в господстващата каста на завоевателите дорийци. Така се институционализира функционалното разделение на общността на господарите на база на разделението на труда. Втората важна реформа в Атина е извършена от Солон през 594 год. пр. н. е. До Солон кастовото деление почива върху присъединяването, след него върху робовладението. Той противопоставя вече свободни и роби. Завладяните до този момент тети остават свободни и придобиват равнопоставеност на завоевателите дарийци, като низша каста остават само робите. Тетите запълват социалната недостатъчност на атинското общество в управленската сфера.
Възникването на древен Рим е сходно с това в Атина. Началото на държавата е свързано със завладяването на коренното население, обитаващо селището Рим и римската област. В първия период от своята история Рим включва 2 социални общности, две касти патриции (победителите) и плебеи (покореното местно население). Но плебеите не са роби, те имат собственост, но не участвуват в управлението, нямат публични права.
В края на
V в. пр. н. е. римският Рекс Сервий Тулий извършва реформа в управленската структура, която по същество повтаря реформата на Солон в Атина. Плебса получава публични права, при положение, че има финансова възможност да се включва във войните на страната на патрициите. По късно през 445 год. Канулей отменя забраната за смесени бракове между патриции и плебеи.
През и век пр. н. е. Рим успява да обедини цяла Италия. Някои стават полузависими съюзници, а други племена са изцяло подчинени. През 146 год. пр. н. е. е победен и Картаген, така неговите територии се контролират то Рим. Но новите територии не се включват в Италийския съюз, а остават външни владения (провинции), които се управляват от нарочен римски управител претор. Тези провинции се приемат за имения на римския народ. Така в състава на римското общество освен римски граждани се появяват и поданици. Те са население, отдало се на милостта на победителите. Затова се наричат перигрини (чужди). Друга част от завоюваното население се депортира като роби в Италия. В крайна сметка присъединените и робите заемат мястото на плебса в стопанската сфера. Рим се развива като световна държава на базата на новата кастова структура висшата каста на римските граждани (патриции и плебс) и низша каста (перигрини и роби).
Подобна е и историята на държавата на Инките, формирана през Х
V в. от н. е. Кастови държави има и в Африка, Океания, Япония.

4. През Средновековието в резултат на т. нар. Велико преселение на народите в Азия и в Европа възникват нови държави. Тогава е втората вълна на държавообразуването. Нови кастови държави от
V-V век и от Х-ХV век от н. е. са Хунну, Тюрския каганат, Уйгурски каганат, Тибетската империя, Вестготското кралство, Боргундското кралство, Аварския каганат, Харарския каганат, прабългарската държва и пр.
Кастовата организация е присъща не само на древността, но и на средновековието.

5.1. Обща черта на кастовия тип държава е включването на социална група, отделена в нисша каста, като необходимо подчинено звено към функционално-организационната структура. Трите функции се покриват от ри обособени, организационно структурирани групи, представители на господстващата каста. Четвъртата социална група поддържа съществуването на системата. Социалната достатъчност се постига чрез организационната структура на висшата каста, допълнена с низшата каста.
Управленската функция се осъществява изцяло от представители на висшата каста. В рамките на висшата каста определяща роля в управлението получава племенната военна аристокрация. Тя формира военната дружина, която под ръководство на владетеля осъществява регулативна и защитна дейност. Общинниците-съплеменници също участвуват в управленската дейност, но в по-малка степен. Те имат право да носят оръжие и са длъжни да носят военна служба. Особено място в управлението заемат жреците, които в повечето случаи се отделят в самостоятелна група в кастата на господарите. Те основно се грижат за запазване на етническата чистота, за спазване на забраната за смесени бракове (ендогамия). Жреците още се грижат за опазване на официалната доктрина и традиции.
Частично стопанската функция също се осъществява от господстващата каста. Нисшата каста не е единствения производител. Завладяните само допълват стопанската недостатъчност.
Завладяните чужда територия и население се обявяват за държавна собственост, чийто титуляр е владетеля. Той на свой ред предоставя правото на плодоползване на общини, храмове и придворни, които държат съответните територии и население.
С увеличаването на производството и прехода към стоково-паричната размяна постепенно се утвърждава и частната собственост както на отделните стопанства, така и на отделните лица. Държателите стават постепенно собственици. Формира се частната собственост и свързаните с тях правни сделки.

5.2. Обособяването на две различни кръвнородствени групи въвежда кастовата групова колективност. Мястото на индивида в обществото зависи от кастата му. Чуждите по кръв имат служебна зависимост спрямо господарите. Низшите касти (робите) също имат диференциация, съответна на тази на висшите. Има царски (държавни) роби, храмови роби, общински роби и пр.
Кастовото разделение се явява организационна форма, която осигурява социална достатъчност чрез принудително участие на завладяна, отделена като чужда и поставена в подчинение група от производители.

5.3. Разделението на труда води до утвърждаване на фунционално-организационната структура на господстващото племе. Вече има военна аристокрация, жреци, общинници. Но това не са самостоятелни касти, групи вътре в господстващата каста. Кастовата организация е средство за поддържане на функционално-организационната структура на етносоциалната общност. Между тези групи има лична зависимост, има кръвни връзки. Между кастите има служебна зависимост и няма кръвни връзки.

6. Обособяването на кастите, служебната зависимост между тях и социалната достатъчност се поддържат от определен властови ред.
Носител на всеобщата социална власт в кастовата държава е владетелят, която я осъществява във вид на господство. Това е частен случай на властта. Господството е налагане на собствената воля върху поведението на други хора. Определяща роля в кастовата държава има упражняването на етническо господство. То е наложено като продължение на военното завоевание и се поддържа с военна сила. То е етническо по характер и политическо по съдържание. То е частна власт, установена над завладените, които я приемат по силата на фактическото положение.
Едновременно с това владетелят упражнява господство и спрямо съплеменниците си. Този вид господство се гради върху традиционна, а не върху рационална основа. Личната власт на владетеля се крепи на традицията и на пиетета към личността му. Постепенно силата на традицията приема божествен характер. Подчинението и уважението към владетеля се поддържа и чрез неговото харизматично легитимиране като герой, надарен със свръхестествени сили и възможности. С развитието на концепцията за Бога, владетелската харизма получава и божествена санкция.
Владетелят упражнява върховна абсолютна и еднолична власт върху общността. Той е титуляр на върховното право на собственост върху територията, а оттук и на върховното политическо управление на държавата. Първите държави са патримониални държави. Владетелят има фискална (данъчна), съдебна и военна власт.
Единствената опозиция на абсолютната власт на владетеля е духовната (религиозната) власт на жреците. Сливането между двете власти води до обожествяване на владетеля Египет, Вавилон, Месопотамия, България (
V-V век). Установява се т. нар. теокрация.
В други случаи държавната власт се поема от жреците. Това е т. нар. йерокрация. Така е в Древна Индия, Юдея, Тива, Древен Китай и др.
Държавната власт, осъществявана от владетеля, е продължение на неговата военна власт. Това определя нейната централизация, единоначалие и пр. Затова формата на държавно управление на кастовите държави е автокрация, осъществявана като деспотия. Това е еднолично управление, осъществявано от владетел, който е и военачалник с най-висш ранг. Демократичното и републиканското управление са рядкост и са нещо временно при кастовата държава.
Поддържането на властовия ред в кастовата държава става главно чрез военната сила и това води до милитаризиране на управлението. Войската е основно управленско звено. Военачалниците и военните части събират данъците, осъществяват полицейски и административни дейности, правораздават и пр.
Постепенно се формират самостоятелни държавни служби с чиновници. Но те осъществяват дейността си като лично задължение към владетеля, а не като самостоятелни публични служби.

7. Кастовата държава се характеризира и чрез своя правов ред. Официалният правов ред се установява от законодателството. Правоспособността се схваща като защитено фактическо положение. Полето на действие на правото се определя инцидентно. С развитието на частната собственост се формира частно-правовия ред. Усъвършенстването на военното дело и на държавното управление слага началото на публично-правовия ред. Защитата на властовия ред формира наказателно-правната защита.
Правовият ред поддържа кастовото разделение и почива върху принципите на двойственост и неравноправие. Но те нямат институционален израз. Няма закони за отделните касти. Правната система е формално единна. Но тези принципи остават и характеризират съдържанието на правовия ред.
Двойствеността се изразява в това, че представителите на висшата каста се допускат до участие в правния живот, стават правни субекти, докато членовете на нисшата каста с някои изключения стават обекти на правото.
Неравноправието на кастовия правов ред се изразява в различната (неравна) правоспособност на лицата и различната (неравна) защита на техните права.
Частно-правният ред предполага в най-голяма степен равноправието, тъй като той най-пряко се основава на принципа на справедливостта като паритетна възмездност. Този принцип има додържавен произход и е възприет в кастовото право. Същевременно той е условен. Индивидът в кастовата държава няма права срещу владетеля. Неговата абсолютна власт стои над частно-правовия ред.
Същото е и положението в публично-правовия ред. Тук правоспособността се разпределя до участие в периферията и участие в центъра на властовия ред, което е юридически закрепено неравенство. Само демократично устроените гръцки полиси правят изключение, но в тях държавата тотално се меси в личната им сфера на живот.
Кастовият ред включва и неравно разпределена наказателна отговорност. От една страна тя е диференцирана съобразно кастовата принадлежност на индивида. Наказанието е много по-строго, ако с престъплението се засяга член на висшата каста. От друга страна се използва института на колективната отговорност литургия. Литургийната организация е въведена във връзка с осъществяването на определени задължения към владетеля. Този институт е доразвитие на кръвната мъст, където родът носи колективна отговорност и възмездност за вината на всеки свой член. При литургиите обединението не съвпада с рода, но носи колективна отговорност за изпълнението на задължението на всеки включен в него член.
Разновидност на литургията представлява налагането на литургии на различни занаятчийски и други професионални обединения.
Навсякъде чрез литургиите се избягва необходимостта да се търси лично отговорност. Чрез литургиите се търси ефикасно средство за принуда и се спестява неудобството да се търси лична отговорност при използването на неразвит административен апарат.

Характеристика на съсловната държава. Властовия и правен ред на съсловната държава.

16 .СЪСЛОВНАТА ДЪРЖАВА
ХАРАКТЕРИСТИКА НА СЪСЛОВНАТА ДЪРЖАВА



1. През Средновековието като исторически период, обхващащ времето от
V век от н. е. до ХV век от н. е. се формира и съществува втория исторически вид етносоциална общност народа, структуриран социално като съсловно общество и организиран политически в съсловна държава.

2. Преходът от племе в народ е закономерен и бележи историческия прогрес на етноса.
Преходът от племе в народ е етнически процес на обединение и сливане (асимилация или амалгамация) между разноплеменните групи. Има и процеси на разделяне на етноса, но прогресът е в и чрез обединяването, а не чрез разделянето.
Преходът от племенна към народностна общност е процес на обединяване на разноплеменния етно-социален организъм.

3. Обективно с течение на времето полиетническата племенна общност се превръща в народност. Обединяването на две племена е възможно, ако завоевателите трайно са отседнали върху завладяната територия и ако двата етноса са на еднакво стъпало на общественото развитие. Сливането е по-леко осъществимо при присъединяването. Роби и господари не могат да формират една народност. Трябва да се махне робството за да може да започне етнообединителния процес.
Типичен пример е създаването на българската народност, образувана чрез обединяването на 3 етноса траки, славяни и българи.
Първият обединяващ фактор е общия език старобългарския, говорим и писмен. Това става през края на Х и началото на Х век.
Вторият обединяващ фактор е общата религия християнската, приета през 865 година. Това води до формирането на обща духовна култура на български език.
Третият фактор е общата територия, обединяваща пространствено индивидите като принадлежащи към една държава и поставени под едно управление. Границите на българската народност съвпадат с държавните граници при царуването на Симеон (893 -927 г.).
Четвърти обединяващ фактор са общите нови социални норми канонически и правни.
Всички тези фактори имат етноинтегриращо и етнодиференциращо действие. Те обединяват българския народ и го разграничават от другите племена и народи.
Формирането на българската народност води до въвеждане в употреба на народностното име българи. По-късно с българи се обозначават всички поданици на държавата. После обозначава принадлежността към българския народ.

4.1. Сливането между племената елиминира етнообединяващата и етноразграничаващата роля на кръвната връзка. Кастовата (племенната) ендогамия е преодоляна. С формирането на народностната общност вътрешното деление на свои и чужди отпада.
Етническата хомогенност поставя в криза предишното структуриране на общността, където чуждите покриват стопанската функция. Значи трябва да се увеличат приходите от своите производители. При ниската степен на развитие на средствата за производство това може да стане само посредством диференциране на собствеността. Появява се нова стопанска единица семейството, индивидуалното семейно стопанство. Тя стои редом със старата стопанска единица селската община.
Този начин на осигуряване на стопанската функция се отразява негативно върху управленската, особено върху защитата на общността. Нарастването на интезитета на стопанския труд намалява броя на воините. Производителите не могат да бъдат пълноценни воини, да бъдат защитници на народа. Получава се нова социална недостатъчност в управленската сфера.
Затова се променя характера на войската. Създава се постоянна войска от тежко въоръжени конници, която компенсира намалената численост на армията с оглед отпадането на опълчението. Но издръжката на професионалните воини е твърде скъпа. Затова владетелят започва да разпределя и да отдава отделни участъци земя на военачалниците. Издръжката на воините престава да бъде централизирана или оставена на самите тях, а се прехвърля за сметка на предоставените им служебни владения. Това са т. нар. бенефиции в Западна Европа и прония в Източна Европа. Тези служебни ленове стават формата, в която се осъществява новото структуриране на производствената и на управленската групи, като производствената дейност се поставя в служба на управленската чрез територията.

4.2. Управленската функция се осъществява чрез йерархична съподчиненост, производна от териториалната зависимост. Срещу предоставените служебни ленове, ползователите стават васали на владетеля, подпомагат го военно. Взаимните права между страните (сюзерен и васал) се установяват с договор, скрепен с клета за вярност. По същество това е договор за наем на труд. Правоотношението има служебен характер. Васалитетът става форма на структуриране на управленската група в съсловното общество.
Владетелят предоставя служба, а не власт. Това е доразвитие на пребандата. Васалите остават служители на сюзерена. Но задълженията им не се заповядват, а се налагат с договор.
Срещу службата, която поема, васалът има право да получи издръжка. Тя е под формата на служебно плодоползване на определена територия. Неговото реализиране налага феодалността като форма на функционална зависимост на производствената и управленската групи.

4.3. Териториалната основа на установената функционална зависимост въвежда често изследователите в заблуждения. Грешно се интерпретират 2 категории земя и собственост.
Неправилно се приема, че владетелят отдава на васала в ленно владение земя. Владетелят всъщност предоставя територия. В границите на тази територия васалът получава и земя, от която само част е негов личен имот, негов личен домейн.
Предоставянето на територия на васалите има за цел осигуряване на материалната издръжка на воините. Две са формите за осигуряване на тази издръжка: селаните обработват собствения поземлен участък на феодала безвъзмездно, като той получава пряко благата (ангария) и селяните обработват своята собствена земя и дават част от получените блага за издръжка на феодала (рента).
Така васалът получава издръжка от своята земя и от своята територия. Той има 2 вида права: върху земя и върху територия.
През Средновековието правото на собственост се схваща като вид фактическа власт. Оттук се смесва власт върху земята (собственост) и власт върху територията (служебна власт). Политическата власт не почива върху собствеността. Феодалът не е собственик на територията.
Правният режим на територията е различен от правния режим на земята. Територията се отдава на васала с договор за служба и той поражда служебно правоотношение, а не имуществено. В рамките на територията (феода) земята запазва вещноправния си режим. Селяните, общините и феодала имат свое право на собственост върху земята в рамките на феода.

4.4. Отношенията между феодала и селяните също има служебен, а не вещноправен характер. Селяните си имат свое право на собственост. Те дори се оземляват, защото при затворения натурален характер на стопанството едрата поземлена собственост не е ефективна.
Стопанското производство изисква два ресурса: земя и работна сила. Те се съчетават, като селяните се закрепостяват към земята. Закрепостяването е обвързване на производствените фактори (земя и работна сила) с територията.
Закрепостяването дава израз на новото структуриране на народностната общност. Предоставянето на територия поражда териториална връзка между него и населяващите я производители. Тя е служебна зависимост.
Заедно с преразпределянето на територията се преразпределят и закрепостените към нея производители. Така се запазва привързването на стопанската функция към управленската.
Прехвърлянето всъщност е не на собственост, а на правото да се получава издръжка от тази територия. Прехвърля се ползата, а не собствеността. Но понякога се прехвърлят и конкретни отделни имоти гори, ниви, пасища и пр. С тях се увеличава личния домейн на васала.
Подобно е и положението при комендацията, чрез която отделна община доброволно с цел получаване на закрила присъединява територията си към подвластната територия на някой могъщ феодал без с това да променя характера на собствеността.
Феодът е институция на служебни права върху определена територия с принадлежащото й население.
Отношенията между феодала и селяните не са вещно-правни. Селяните не са арендатори на чужда земя. Те имат функция на обвързани производители.
Процесът на централизация на държавата през късното Средновековие доказва това. Той се извършва чрез отнемане на служебното ползване, на издръжката на васалите от страна на владетеля. Отнема им се само служебната власт върху територията, а не личните им имоти.
Същото е и положението на крепостните. Отмяната на крепостничеството не ги превръща в собственици, а само в свободни, независими и неподвластни на феодала хора.

5. Постепенно наложената служебна власт в територията се допълва чрез разпределяне и преразпределяне на публичната власт в нейните граници. Владетелят прехвърля върху васалите управленски дейности, като утвърждава техни имунитети военен, финансов и съдебен. Феодалът започва да осъществява и публични права, присъщи на държавата. Сеньориите се превръщат в държави в държавата.

Важна стъпка към окончателното структуриране на съсловното общество е наследяването на бенефиция. Наследяването включва целия комплекс от права на наследодателя. Всички те формират съдържанието на една феодална власт, която се наследява и не може да бъде отнета от сюзерена. Така получилите самостоятелност по отношение на владетеля, васалите се обособяват в съсловие.

Съсловието е затворена социална група, формирана на професионален признак, която се самоорганизира и самоуправлява чрез собствена корпоративна власт.

Първо и определящо по значение е воинското съсловие.

Самостоятелно място в народностната общност заемат религиозните институции. Религията е в основата на духовния живот на обществото. Още в древността започва отделянето на производствената и управленската дейност от дейността по духовното възпроизводство на човека. С отпадането на кастовите различия, религиозните институции поемат в свои ръце цялостното духовно развитие на общността. В Европа тази функция е съсредоточена в ръцете на Християнската църква.

Първоначално издръжката на духовенството се поема от християнските общини. След приемането на християнството за официална религия постепенно се изгражда вътрешната йерархична структура на църквата, съпътствана с осигуряване на нейната издръжка чрез налагане от държавната власт на повсеместен натурален данък в полза на духовенството.

С утвърждаването на васалитета, владетелите и отделните сеньори въвеждат института на църковната инвеститура, т. е. създават се васали-духовници, които осъществяват религиозната дейност в рамките на владението.

Производителите се принуждават да осигурят издръжката на духовенството, т. е. възниква ново служебно обвързване. Духовниците получават привилегии и имунитети и се отделят от миряните. Вътрешната йерархия и каноничен ред обособяват духовенството в съсловие. Така в социалната структура се появява още една група духовенството, иззело духовно-социалната функция на обществото.

6. В своя завършен вид функционално-организационната структура на народностната общност включва две големи обособени социални групи производители и съсловия. Управленската функция се осъществява от първото съсловие рицарството; социлно-духовната от второто съсловие духовенството. Стопанската дейност се осъществява от производителите. Социалната достатъчност се поддържа чрез отношения на служебна зависимост спрямо съсловията, установена на териториална основа.

7. Властовият ред в завършената съсловна държава се опира на две линии централизация и децентрализация. Централизацията се основава на военната йерархия. Владетелят е върховен военачалник, а осигуряването на воини е задача на васалите. Осъществяването на защитната дейност дава израз на централизираната власт.

С предоставянето на имунитети и привилегии, владетелят прехвърля част от своите управленски правомощия на съсловията, което води до децентрализация на властта. Те упражняват самостоятелна публична власт в своите територии.

Същевременно различните дейности, които осъществяват светските и духовни феодали допълнително диференцират тяхната служебна власт. Административната дейност се осъществява от рицарското съсловие, данъчната и съдебната дейности се разпределят между рицарите и духовенството, фискалните правомощия следва правата върху територията, съдебните характера на социалните отношения.

По своята същност тази феодална власт е господство, което съсловията осъществяват спрямо крепостните селяни. Това не е харизматично господство. То почива върху трансформиралата се служебна защита в лична принуда спрямо населяващите територията производители.

От друга страна децентрализацията на властта се проявява в самоуправлението на съсловията. Всяко от тях създава свой властови ред, установен чрез договори (рицарите) или църковни канони (християнството). Съсловията са йерархично организирани.

Така в съсловната държава се формират няколко властови реда. То съществува под формата на полиархия, където господството е разпределено между няколко различни титуляри. Т. е. налице е своебразно разделение на властите, количествено разделение на върховната власт.

Посочената многостепенна и разнородна структура на управление е неефективна и нетрайна. Постепенно се преминава към унифициране на властовия ред посредством централизиране на управлението за сметка са свободата на сеньорите. Първа стъпка в тази насока в Западна Европа е установяването на съсловна монархия. Завършек на този процес е абсолютната монархия.

8. Децентрализацията на властта в съсловната държава обуславя партикулизма на правовия ред. Феодалното право е сбор от обособени правни системи, всяка от които налага отделен правов ред. Съсловната структура се поддържа чрез разслоен и привилегирован (неравноправен) правов ред.

За разлика от кастовия ред, съсловният правов ред налага обща правосубектност. Всички членове на обществото са субекти на правото, но са с отчетливо неравна правоспособност. Т. напр. крепостните не са субекти на публичното право.

Редът във воинското съсловие се определя от общ морален кодекс, създаден въз основа на традициите. Служебните отношения в това съсловие се конкретизират с договори.

В духовното съсловие отношенията между духовниците от различен сан, както и техните служебни функции са подчинени на установен от църковните канони ред.

Наред с това Църквата налага своята юрисдикция и върху отношенията между миряните в различни области: брак, наследство, отношение към култа, някои престъпления и пр. Църквата дори се занимава със санкциониране на правонарушения. Нормативната уредба на тези отношения се включва в предмета на каноническото право. Поради официалния характер на църквата то има общозадължително действие, но съществува като квазиправо, тъй като няма държавен произход.

Отношенията между членовете на селската община и отношенията между феодала и селяните се уреждат от обичайното право. То има местен произход и особености. Феодалите непрекъснато се опитват да го променят в своя полза, което води до множество селски бунтове.

Действието на официалното право законодателните актове на владетеля е ограничено.
Същинска законодателна дейност се появява едва при абсолютната монархия.

Гражданско общество, политическо общество и буржоазна държава.

ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО И ДЪРЖАВА
ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО И ДЪРЖАВА


1. Следващото стъпало в историческия прогрес на етническата общност е нацията. Създаването й е резултат от развитието на народността. То е процес, който протича по две линии: етническа и социална. Те съвпадат във времето, взаимно си влияят, но не се припокриват. Всяка от двете страни претърпява свое развитие. Нацията не е просто икономическа, социална или етническа общност.

2.1. Определящ фактор за прехода на народа в нация е стопанското развитие на общността. Връзката между икономиката и формирането на нацията се проявява многообразно. Класически пример е формирането на западноевропейските нации.

През Х Х
V век в Западна Европа се въвежда комутацията замяна на продуктовата и трудова рента с парична. Паричната рента предполага свобода на селяните в стопанската дейност за да спечелят сами необходимите средства и да заплатят необходимата издръжка на феодала. Поради феодалите започват да освобождават крепостните селяни от крепостна зависимост.

В този период силно развитие получават и градовете като занаятчийски и търговски центрове.

С развитието на градовете се формира и социалната група на градското население. То се занимава преимуществено с търговия и занаятчийство и след Х
V век натрупва значително материално състояние. По своята социална функция жителите на градовете са също производители, но притежават лична и стопанска свобода, а също така притежават и капитали.

Важна роля изиграват географските открития, които поставят пред Стария свят задачата за създаване на масово промишлено производство за задоволяване нуждите на формиращия се световен пазар и за използване богатите ресурси на колониите. Решаването на тази задача води до разширяване на пазарните отношения.

Градските общини от оперативна база на пазара се трансформират в елементи на държавната територия. Започва процес на национализация на градското стопанство.

2.2. На фона на това икономическо развитие през Късното Средновековие настъпват съответни промени и в етническата общност.

Развитието на обмена въвежда и налага трайни контакти между различните области в рамките на територията на страната. Става възможна размяната на информация, общуването между хората от различни краища. Укрепва съзнанието за съпричастност към едно общо етническо цяло, изгражда се националната култура.

Развитието на градовете и нуждите на практиката налагат разширяване кръга на образованите хора. Образованието престава да бъде привилегия за духовния елит.

В Древността и в Ранното Средновековие идеологическото поддържане на социалното разделение се осъществява и чрез затваряне на знанието в елитния кръг на духовенството и управниците. Не случайно църковният език се е отличавал от народния. Широко се е използувал латинския език. Писмеността е била недостъпна. Затова Реформацията започва с преводите на Библията на народен език от реформаторите-богослови.

Градската култура чрез писмеността и образованието налага образования човек, който е независим от религиозното обяснение на света. Той е свободен от схоластичните конструкции на богословието и чрез науката опознава света за да го подчини на своите цели. Образованието дава нов поглед върху света той е еднороден и познаваем. Отхвърлянето през Х
V век на латинския език като универсален език на духовния живот и въвеждането на писменост за местния език, ускорява разрушаването на политическото, културното, а по-късно и на верското единство на Западна Европа. Писмеността става фактор за изграждане на национална култура. Тя обединява общността.

Постепенно се въвежда и официалния език, който се издига над местните диалекти. Той унифицира контактите между различните териториални общности.

Средновековният свят на Запад е свят на вярата. Общата религия обединява. Християнският дълг и братство получават нови измерения в рамките на общността. Формира се нагласата за обща историческа съдба, появяват се първите национални герои.

Чувството за единство, взаимопомощ, солидарност формират нормите на националните отношения. По принцип те са еднакви, но се конкретизират до отделната общност. Създава се нова вътрешна нормативност, нови обичайни и етични норми, обединени около принципа за братство между сънародниците.

В резултат на всички тези фактори протича обединителният процес, който превръща народа в нация. Тя е по-висша етнокултурна общност. Това е неполитическа, дополитическа общност, която за да се запази трябва да се организира адекватно в национална държава.

3. Формирането на нацията се извършва на основата на градското съсловие и първоначално тя се представя от него. Тогава се формират национален пазар и национално стопанство. Градското съсловие е предвестник на гражданското общество. Неговите политически искания намират отговор в абсолютната монархия. Преходът от съсловна към абсолютна монархия е явен белег за наличието на нация.

В политически план абсолютната монархия ликвидира самостоятелността на феодалите. Организираната от аристокрацията войска се заменя от редовна армия, феодалите стават офицери от кралската армия или кралски чиновници.

В стопански план абсолютната монархия се превръща в данъчна държава, чието ядро е финансовата администрация. Променя се характера на служебната зависимост между производители и управляващи. Тя не се основава на териториалната зависимост помежду им, а на политическата им обвързаност с монарха. Селяните вече са поданици на монарха.

Необходимостта от парични средства за издръжка на кралската администрация мотивира владетелите към намеса в стопанския живот и подкрепа за развитието на националния капитал. Доказателство за това е доктрината на меркантилизма в Западна Европа през Х
V ХV век. Тя е насочена към обогатяване на страната, към търсене на пътища за получаване и натрупване на богатства чрез външна търговска експанзия, ограничаване на вноса, високи вносни мита, забрана за износ на пари, злато и сребро, административна намеса в стопанската дейност. Стимулира се домашното промишлено производство. В края на ХV век външната търговия се приема като източник на богатство, тъй като създава работна заетост на местното население. Приходите от производство са по-големи и по сигурни от търговските, затова кралете подкрепят с административни мерки развитието на капиталистическото производство. Съсловните корпоративни привилегии се заменят от лични производствени привилегии спрямо лица, които развиват или откриват ново производство.

Със своята икономическа политика абсолютната монархия утвърждава формиращата се нация и подготвя идването на националната държава. Разширяването и утвърждаването на капиталистическото производство благоприятства прехода на градското общество в гражданско общество.

Нацията става културно и стопанско обединена общност.

Но съсловията, социалната структура, се запазват. Достъп до управлението продължава да има само аристокрацията. Създава се административен апарат, който реализира абсолютната власт на монарха.

4. Градското общество въвежда нов тип колективност имуществена, лична. Неговите членове са свободни стокопритежатели. В градското общество стоковите отношения придобиват всеобщ характер, паричният израз на стойността става всеобщ еквивалент. Работната сила се възприема като стока. Вещните отношения стават господстващи и определящи.

Новият тип колективност налага индивидуалната социалност. Участието на индивида в обществения живот не може да бъде ограничавано и опосредствано чрез задължителното му включване в някаква група. Той е самостоятелен и свободен, индивидът става личност.

Новият тип колективност, присъщ на градското общество, е несъвместим със съсловната структура на общността. Появява се социална недостатъчност: общественият характер на производството изисква колективен характер на управлението, което е невъзможно при абсолютната власт на монарха и съсловната социална структура. Производителите искат достъп до управлението, който се ограничава от съсловните привилегии.

5. Новата социална достатъчност се налага чрез буржоазните революции, които ликвидират съсловната структура и отварят пътя на свободното гражданско общество. Имуществената колективно става определяща за цялата национално общност и утвърждава свободната човешка индивидуалност.

ВФБР налага безусловно свободата и равноправието и легитимира нацията като суверен. Принадлежащият към нацията индивид получава политически права и се превръща в гражданин. Нацията става общност от граждани.

Нацията е стопански консолидирана равноправна народността общност. Тя носи етническите белези на народа, но е изравнена и обединена във функционално отношение общност. Всеки неин член има равен достъп до участие в производствената, социалната и управленска сфера на дейност. Нацията е стопански, социално и политически равноправен народ.

Функционално-организационната структура на новото буржоазно общество се изгражда чрез свободен достъп на всеки до участие в реализирането на трите функции. В стопанската сфера всеки участва като свободен собственик. Индивидите се обвързват в нацията като самостоятелни икономически субекти, обединени от общи национални икономически условия. Социалната функция се осъществява от общността като цяло и от възникналите общи социални институции на гражданското общество. Стопанската и социалните дейности се обособяват като сфера на частните (личните) интереси на индивида, която започва да се обозначава като гражданско общество в противовес на управленската дейност като сфера на общите интереси политическата общност. Свободният достъп до управленската функция се гарантира чрез политическото равноправие на гражданите. Формирането на управленския апарат се основава върху принципите на представителност, сменяемост и отговорност.

На основаната вещния тип колективност се установява и вещния характер на връзките между елементите на организационната структура. Тези връзки остават само функционални. Те не се реализират чрез служебна зависимост. Издръжката на управлението се разпределя между всички граждани на базата на имуществото им чрез данъците.

Тази функционално-организационна структура осигурява социалната достатъчност на националната общност и обуславя другите признаци на гражданския (буржоазния) тип държава.

6. Вещната колективност и личната свобода са стълбовете, върху които стои съвременната държава.

Но нещата са по-сложни. Вещната колективност налага индивидуалната социалност, но не изключва груповата. Поради многобройни причини личният живот на човека протича опосредстван от различни социални групи, в които случайно или необходимо той е включен. Игнорирането на груповата социалност създава множество вътрешни напрежения в обществото и свежда началата на гражданската държава до тяхната противоположност.

Най-големите защитници на индивидуализма днес са представителите на крайния либерализъм. Те считат либерализма за завършек на идеологиите и в този смисъл за край на историята.

Марксистката доктрина пък отчиташе единствено груповата колективност и виждаше свободната индивидуалност в комунизма. Обстоятелството, че обектът и размерът на собственост за различните индивиди са различни, послужи като основа за теоретично извеждане на класовата структура на производствената група. Изходът от обществените противоречия се търсеше в премахването на класите.

Перспективата на човечеството не е нито в комунизма, нито в либералната държава. Бъдещата държава трябва да е организация на реалната структура. Тя трябва да отчита както личната индивидуалност, така и груповата колективност двете страни на съвременния обществен живот на човека.

Социалният ред на буржоазната държава. Конституционализъм. Държавен, национален и народен суверенитет.

КОНСТИТУЦИОНАЛИЗЪМ И ДЪРЖАВА
ПРИНЦИПИ НА ПРАВОВИЯ РЕД НА БУРЖОАЗНАТА ДЪРЖАВА


1. Правовият ред следва развитието на обществото и съответства на типа държава. В Новото време той е юридически израз на свободата, братството и равенството.

2. Първата група принципи на правовия ред се отнасят до определянето на юридическата форма на свободата.

Водещият сред тях е обособяването на автономна лична сфера на индивида.

Този принцип получава своя първи израз в чл. 5 от Декларацията за правата на човека и гражданина всичко, което не е забранено от закона, е позволено. Следователно всеки има възможност да развива собствената си личност, има свобода да разполага с правата си. Това е първият аспект на разглеждания принцип.

Свободата не бива да се ползва по начин, който лишава другиго от същата възможност. Чл. 4 от тази Декларация прогласява това. Границите на личната свобода се определят от закона. Границата на личната сфера е свободата на другите.

Автономията е защитена както срещу обществото, така и срещу държавата. Тя спира до закона. Но държавата е свободна до правата на човека. Това е третият аспект на принципа на автономията.

Конституцията закрепва основните права, които не могат да се нарушават от държавата. Чрез Конституцията правата на човека получават юридически израз, превръщат се в субективни права, които се защитават срещу всички, включително и срещу държавата. Конституцията включва все нови и нови права, които се защитават от държавата.

2.2. Свободата е в закона, тя е законова. Законът е действителната граница между свободата и несвободата. Извеждането на закона като граница на свободата установява принципа на законовост на правовия ред.

Утвърждаването на законовостта произтича от схващането за същността на закона като израз на общата воля.

Според Русо общата воля на суверена се обективира в закон. Начинът на формиране и изразяване на общата воля определя и нейното съдържание. Тя е отражение на разума и нравствеността и дава израз на обществената полза, на общия интерес, на общото благо.

С възприемането на принципа на разделение на властите, теорията на Русо претърпява промяна. Законът вече се приема не от суверена, а от негови представители. Общата воля получава друго измерение и като форма, и като съдържание. Свободата става право да се върши това, което законите позволяват.

Но каква е гаранцията, че няма да се злоупотребява със законите, щом те се приемат от представители на суверена, а не от самия суверен. Гаранцията е разделението на властите.

Кант въвежда коректив чрез правовия закон. Когато законът е израз на свободата, той е правов закон, защото правото е свобода. В противен случай имаме узаконен произвол. Държава, която се ръководи от правови закони, е правова държава.

Концепцията за правова държава води до утвърждаване по нов начин на господството на волята. Величието и върховенството на закона произтичат вече не от волята, която го формира, не от формата му, а от съдържанието. Общата воля престава да бъде необходимо условие, нито пък абсолютна гаранция за правовост на закона. Законът е правов, когато дава израз на необходимата мяра за свобода.

Общата воля е насочена винаги към общия интерес и към общото благо. Но няма абсолютна връзка между общата воля и общия интерес. Законът винаги е израз на общата воля, доколкото тази воля се формира от парламента, но не винаги е израз на общия интерес. Възможен е феномена на тирания на мнозинството. Законите понякога изразяват частни интереси.

А какво е общ интерес. Това на първо място според Русо е общото, пресечното, съвпадащото в различните индивидуални интереси. Общ интерес е и защитата на естествените и неотменими права на човека. Те са също критерий за правовостта на закона. Други ценности също са общ интерес общочовешки (мир, сигурност), национални, народни.

Всъщност общият интерес е балансът между различните частни интереси. Необходим е преход от дискурсната етика към дискурсната политика. Чрез компромис трябва да се постигне консенсус. Консенсусът е форма на общия интерес.

2.3. Утвърждаването на свободата чрез закона налага като следващ принцип на правовия ред неговото единство. За да се гарантира свободата, тя трябва да има само един общ източник закона.

Необходимо е да се премахнат конкуриращите закона алтернативни източници на правото, присъщи на съсловния правов ред. Официалното, законовото, право получава примат спрямо всички други нормативни регулатори, когато те имат действие в приложното поле на правото. Така се стига до върховенството на закона.

То утвърждава единството на правовия ред от гледна точка на йерархията, присъща на правото като система. Начело на йерархията на източните на правото (законови и подзаконови) стои закона.

3. Вторият принцип на модерното общество е братството.

Първоначално той се възприема като отражение на етническата еднородност на френската нация и в това си качество като условие за свободата и равенството в рамките на френската национална държава. В хода на историческото развитие на съвременното общество понятието променя своето съдържание, като трансформира първо в хуманизъм, а днес в човешко достойнство.

Модерното общество преодолява груповата колективност и налага свободната индивидуалност. Няма знатни и простолюдие. Всички са братя. Признаването на естествените права полага основите на хуманното позитивно право.

Според Кант човекът не е средство, а цел. Всеки е личност. Хуманизмът е признание на личността на всеки. Всеки има право на достойно съществуване.

Категорията достойнство дава съдържанието на съвременния хуманизъм. Достойнството е нравствена характеристика на личността. То е атрибут на всеки човек.

Но достойнството е и социална категория. Всички имат достойнство. Затова всички са равни.

4. Буржоазните революции премахват съсловното деление и основаното на него социално неравенство със социално равенство. Но по своята природа хората не са и не могат да бъдат равни. Равенството се търси на базата на собствеността. Всички имат собственост, затова са равни по качеството си собственици, а не по размера на собствеността. Така равенството става социален принцип. Неговото отражение в правовия ред става принципа на равноправие.

Чл. 1 от Декларацията за правата на човека и гражданина казва, че всички хора се раждат и остават равни по права. Недопустими са съсловните привилегии, неравенството по произход. Хората остават равни по права. Не могат да се въвеждат различията в правата им на определени основания, посочени изчерпателно в конституцията. Тези основания непрекъснато нарастват.

Същността на равноправието е в установяването чрез правото на равна правоспособност.

Принципът на равноправие е повеля към законодателя да предоставя права и задължения, общи за всички. Равноправието изисква осигуряване на равенство в автономията, равенство в закона. Ограничаването на дееспособността не отнема права, а е ограничаване или изключване на упражняването на права.

Освен равенството в закона, френската Декларация прокламира и принципа на равенството пред закона.

Това е конституционен принцип. То е изискване и повеля към държавните органи, към дейността им спрямо гражданите. То е задължение на държавните органи да прилагат закона без оглед на конкретните субекти. Равенството пред закона е изискване за еднакво третиране на лицата на основата на закона.

Отклонение от двата принципа е въвеждането на привилегии и предимства. Привилегиите са даване на повече права, като така се нарушава равенството. В резултат равните стават неравни. Предимствата също се изразяват в предоставяне на повече права, но целта е неравните да станат равни.

Съвременната социална държава се стреми да осъществява своите задачи не чрез предимства, а чрез предоставяне и осигуряване на условия за реализиране на правата на социално слабите хора. Такава закрила не нарушава равноправието.


НАРОДНИЯТ СУВЕРЕНИТЕТ И ДЪРЖАВАТА
ОБЩЕСТВЕНИЯ ХАРАКТЕР НА ВСЕОБЩАТА ДЪРЖАВНА ВЛАСТ
(НАРОДНИЯТ СУВЕРЕНИТЕТ)

1.1. Първи принцип на властовия ред на буржоазната държава е възстановяване на обществения характер на всеобщата социална власт. В кастовата и в съсловната държава управлението се основава на господството на едно лице или група върху останалите членове на общността. В гражданското общество няма принудително съхраняване на организационната структура. Тя се формира на базата на свободния достъп на всеки до стопанската, социалната и управленската функции. Гражданското общество установява всеобщата власт като израз и условие на своята свобода.

2.2. Заменянето на господството с държавна власт се основава върху теорията на Жан-Жак Русо за народния суверенитет. Същината на осъществената трансформация е в отделянето на носителя на властта от този, който я осъществява.

Според Русо със сключването на обществения договор се появява един нов субект, едно политическо тяло. Когато то е пасивно, членовете му го наричат Държава, когато е активно Суверен, когато го сравняват с подобни нему Власт (Русо, За обществения договор, С., 1996, стр. 19). Властта, която идентифицира политическото тяло, се проявява в два аспекта активен като суверен, и пасивен като държава. Разликата в двете позиции активна и пасивна е във волевата натовареност на субектите. В първия случай политическото тяло формира и изразява воля, във втория се подчинява на волята.

Според Русо суверенът сам учредява властта и сам трябва да я реализира, което на практика е само пожелание. Именно поради това трябва да се прави категорична разлика между активното и пасивното битие на властта, т. е. между суверен и държава.

2.1. Суверенитетът и държавната власт са две различни социални дадености, които се намират помежду си в причинно-следствена връзка. Суверенитетът е упражняване на обща воля, която установява властта (свободата да се вземат общозадължителни решения). Властта е свободата, установена и ръководена от една обща воля. Суверенитетът не е самата държавна власт, а неин легитимиращ източник. Държавната власт има право на съществуване защото е резултата на общата воля на суверена, защото е суверенна власт. Суверенитетът не придава нито една нова характеристика на държавната власт. Върховенство, независимост, самостоятелност, неотчуждаемост и др. са характеристики на всяка всеобща социална власт (родова, племенна, държавна). Това, което разграничава съвременната държавна власт от господството е нейната легитимност получена чрез волята на суверена. На подчинението на подвластните се противопоставя свободата на гражданите, учредяващи държавната власт. Свободата се изразява в това, че всеки, който участвува във формирането на общата воля, се подчинява на действията на властта не като наложени, а като предложени от самия него. Власт, която не е установена от суверена, е нелегитимна власт.

Суверенитетът е формиране и изявяване на една обща воля. Общата воля не е сбор от индивидуалните воли, не е волята на всички. Общата воля е насочена към общия интерес, тя е подчинена на крайната цел общото благо. Обратно, волята на всички е насочена към частния интерес и е само сбор от частни воля. Общият интерес, който мотивира общата воля, е пресечната точка на различните индивидуални интереси. Общото благо е държавната власт. Суверенитетът е волеизявление, чийто резултат е държавната власт.

2.2. Суверенитетът е правото да се упражни общата воля, която да установи легитимира собствената държавна власт като благо, чрез което суверенът обективира своята отделна и самостоятелна държава. Разглеждан като субективно право суверенитетът включва различни правомощия на суверена. Безсъмнено първото и основно от тях е установяването на държавната власт. Второто е поддържането, съхраняването на властта срещу аномията и анархията. Трето, суверенът може да участва непосредствено в реализирането на властта. Четвърто, той участва във формирането на субекта (или на част от него), който реализира властта. Пето, важно правомощие на суверена е контролът върху осъществяването на властта.

Във всички случаи този, който учредява властта, е организираната в самостоятелна държава етносоциална общност. Тя е суверена. Под влияние на Русо се приема, че суверен в една държава е нейния народ.

В теорията се отделят национален суверенитет, държавен суверенитет и народен суверенитет. Различните наименования не почиват върху различни носители и различни суверенитети. Суверенът е само един народът, но в трите посочени случаи той се характеризира от различни страни: като национална общност, като организирана в държава общност и като политическо тяло, вътре в самата държава.

3. Националният суверенитет е правото на всяка отделна общност (етнос) да се самоорганизира по своя национален признак в самостоятелна държава. Модерните държави са възникнали като национални държави и при тях националният суверенитет е и народен суверенитет, както и обратното.

4.1. В международното право се използва термина държавен суверенитет въпреки, че международната общност се разглежда като съвкупност от нации с организационен израз ООН. Международното право определя държавата като изразител на самостоятелна воля и я признава за носител на държавен суверенитет. Тази теоретична конструкция е създадена за удобство и от нея не може да се изведе някакъв отделен вид суверенитет. Държавата извън общността не съществува. Държавният суверенитет всъщност принадлежи на съставляващата я общност. В международен план всяка държава има суверенитет.

4.2. От гледна точка на международно-правната доктрина държавният суверенитет се изразява в независимостта на всяка една държава от другите държави. Всяка държава има правно призната свобода на действие в международните отношения. Държавният суверенитет се проявява и в признатата възможност на всяка държава да определя самостоятелно своята вътрешна и външна политика. Само така държавата може да защитава националните интереси.

Нормите на международното право са от висш, наддържавен порядък, и държавите трябва да се съобразяват с тях. Тези норми изразяват универсалното, всеобщото, общочовешкото. Те установяват стандартите за правата на човека.

Поради това суверенитетът на държавата не може да се разглежда като неограничена волевластие. Той не е абсолютен, а относителен.

4.3. Върху държавния суверенитет съществено влияние оказва фактическата зависимост от друга държава. Примерите с доктрината Брежнев, с доктрината Вяхирев и др., доказват това.

Държавният суверенитет може да бъде накърнен и в името на общочовешките интереси, общочовешките ценности. Особено ако други държави са се самоопределили като страж на тези ценности и считат, че могат да ги налагат силови на други държави.

Участието в съвременните международни съюзи, като НАТО и Европейския съюз, отново влияе силно върху държавния суверенитет.

5.1. Народният суверенитет е проявление на суверена във вътрешнодържавен план. Той не противоречи на двата други вида суверенитети. Когато става дума за народен суверенитет думата народ се използва не като етническо понятие, а в политико-правен смисъл.

В народа като суверен се включва само онази част от етническата общност, която се намира в правна връзка с държавата, т. е. само нейните граждани. При това само тези граждани, които имат право да участвуват във формирането на общата воля, т. е. дееспособните граждани.

Ограничаването на гражданите, участвуващи във народа, може да се извършва чрез цензове като възраст, образование, имущество и пр.

6.1. Народният суверенитет е установяване чрез волята на народа на държавна власт. Учредяването на държавната власт е акт на реализиране на народния суверенитет. Тъй като съвременната държавна власт е юридическа власт, то и първоначалният акт на упражняване на народния суверенитет се свързва с приемането на Конституцията на държавата.

6.2. Общественият договор в теорията на Русо има конституиращо действие. Посредством него хората излизат от естественото си състояние и преминават в политическо организират се в държава. От тази гледна точка Общественият договор не е продукт на суверенитета, тъй като преди него липсва политическо тяло, което да формира и изявява общата воля. В тази връзка Конституцията като последващ позитивноправен акт не може да се отъждествява с Обществения договор.

Но този Обществен договор има и реконструиращо действие. Конституцията играе ролята на нов обществен договор, чрез който се уреждат отношенията между управляващи и управлявани. Затова тя е акт на учредителната власт. Чрез конституцията учредителната власт легитимира както властническите правомощия на суверена, така и държавните органи, които след това осъществяват държавната власт, действуващи като учредени власти.

6.3. Създаването на Конституцията е акт на учредителната власт, а самата Конституция е най-висш израз на народния суверенитет. Учредителната власт принадлежи на народа, а учредената на държавните органи.

Народният суверенитет е непрехвърляем, той не може да бъде узурпиран от отделно лице или група. Никой не може да подмени упражняването на общата воля.

Френското национално събрание като първи модерен представителен орган в Европа въвежда друга практика. То отхвърля възможността за пряко участие на народа в приемането на Конституцията и го заменя с политическо представителство. Би трябвало учредителната власт да не изземва от органи като нашето Велико Народно Събрание, а да се остави на народа, която да я упражнява като суверен с референдуми.

6.4. Осъществена пряко или чрез представители учредителната власт установява конституционния строй на държавата, чийто съществен елемент е държавната власт. Учредителната власт не е държавната власт. С приемането на Конституцията не се създава автоматично държавната власт. Конституцията определя кой е носител на държавната власт, как той я установява и кой е упълномощен да я осъществява.

Властта произтича от народа, защото той е суверен. Той упражнява своята обща воля, чрез която установява държавната власт, като остава неин носител и титуляр. Своята обща воля народът упражнява чрез избори и референдуми.

При действието на една и съща Конституция изборите не променят съдържанието на Обществения договор. Те са формата, в която от общата воля на народа произтича държавната власт. Параметрите на властта са определени от Конституцията и са трайна величина. Променлива величана е само суверенът.

Корпусът на суверена е постоянна, но динамична съвкупност. При всеки нов избор тя е количествено и качествено различна. Биологичното и социално развитие на общността отразяват обективната промяна. С всеки нов избор новият суверен установява нова власт.

6.5. В съвременната държава установяването на държавна власт като упражняване на народния суверенитет се презюмира като факт. На практика чрез избори суверенът определя пряко субекта на държавната власт. В действителност народът осъществява само едно първично волеизявление, чрез което установява държавната власт. На тази основа той предава вече установената власт в ръцете на избраниците Това предаване е съдържание и израз на едно последващо волеизявление, чрез което се определя субекта на властта, този, който я осъществява.

7.1. Държавната власт като социален факт представлява състояние на свобода да се вземат общозадължителни решения. Това състояние се характеризира от две страни: чрез този, който е установил свободата и чрез този, който я реализира.

Според Русо обществената свобода (власт) трябва да се реализира от своя носител. На практика тази свобода се реализира чрез представител. Политическото представителство има роля на упълномощаване спрямо личните политически права. В крупните социални общности осъществяването на властта чрез представители е неизбежно.

7.2. Субектът на държавната власт е група от хора, които я осъществяват като управляват държавата. Тази група е организирана в държавни органи и институции, съществува и действа като държавен апарат.

Суверенът, носителят на държавната власт, формира, определя субекта на държавната власт. Управляващи също участвуват във формирането на общата воля и се явяват част от суверена.

Отношенията между суверена и субекта почиват върху института на представителството. Субектът действа от името и за сметка на суверена. Субектът не може да се разпорежда с държавната власт.

8.1. В съвременната държава отношението суверен субект е включено като съдържание на Обществения договор, който е материализиран в конституцията. Конституцията е призвана да урежда отношенията между управлявани и управляващи. Тя трябва да обезпечи реална свобода на гражданите и ефективен техен контрол върху преходните титуляри на управлението, върху преходните субекти (партийни и персонални), които реализират властта, принадлежаща единствено на суверена.

По силата на обществения договор гражданите (суверенът) учредяват държавната власт и предоставят нейното реализиране на определени органи за да управляват. Субектът (органите на управление, държавната власт) осъществява властта в качеството си на представител на суверена. Държавният апарат следва управлява в интерес на народа. Суверенът си запазва винаги правото на контрол върху начините и целите, съобразно които се осъществява държавната власт.

8.2. Представителният характер на субекта по отношение на суверена поставя въпроса за границите на представителната власт, на управлението. Пи силата на Обществения договор са установени две граници: темпорална и материална.

Темпоралната граница е установена със срока на мандата на управленските органи. Така изборите се явяват форма на контрол.

Материалната граница е по-важна, тя е водеща. Тя се проектира върху съответствието между управленската дейност и интересите на суверена. Това съответствие е единствения реален критерий за цялостна оценка на суверена спрямо субекта. Съобразно този критерии са възможни на практика два вида управление:
а) легитимно когато се управлява в полза на суверена;
б) нелегитимно когато се управлява против интересите на гражданите и обществото като цяло.

Легитимността на управлението не е производна от мандата. По време на мандата гражданите не се лишават от своята власт, от своя контрол върху властта. Те не могат да бъдат безправни, абсолютно подчинени, тъй като това противоречи на Обществения договор и на конституцията.

Гражданското подчинение не е едностранно и безусловно. Целта на държавната власт е чрез управлението да запази правата на гражданите. Ако това става, то следва гражданско подчинение. Ако това не става, то реакцията е гражданско неподчинение. Нелегитимното управление е основание за упражняване на правото на съпротива на гражданите.

9. За първи път идеята за нелегитимност на властта и за правото на гражданите за съпротива срещу нея е формирано през Х век от Тома Аквински. Според него позитивно право са само тези разпоредби на светската власт, които съответстват на естествените закони на изискванията, почиващи от физическата и нравствена природа на човека. В противен случай разпоредбите на властващите нямат силата на закон и не са задължителни за спазване. Гражданите имат право на съпротива срещу тиранията.

Прототипите на това учение виждаме в древен Китай, в учението на Лао Дзъ и на Конфуций.

Друг аспект на възможно нелегитимно управление е заложен в английската Магна Харта от 1215 год. Тя вижда правото на съпротива срещу всяко нарушение на правовия ред, а не просто и не само срещу нарушаване на правата на човека.

Джон Лок също допринася за развитието на правото на съпротива. Той издига идеята за гражданското неподчинение. То е насочено срещу всяко незаконно проявление на властта. То включва и правото на въстание срещу деспотичната власт. Законността на съпротивата се корени в суверенните правомощия на народа като учредител на властта.

Според Лок общественият договор не се сключва веднъж завинаги и без право на последващ контрол от страна на народа. Народът има право да го коригира и да премине от подчинение в неподчинение, ако се появи тирания и потисничество. Договорните отношение се възпроизвеждат постоянно на базата на взаимното съгласие. В това е свободата на гражданите, която ги отличава от поданиците.

Всеки когато стане пълнолетен трябва да определи какво управление иска и в каква държава да живее.

Правото на съпротива е една от формите на контрол върху дейността на управляващите.

Буржоазните революции подкрепят правото на съпротива. В най-чист и точен вид тази идея е изложена в Американската декларация за независимостта от 1776 год. Според нея властта на правителството трябва да е съобразена с естествените права и да почива на съгласието на управляваните. В противен случай народът има право да свали тази власт.

В Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 год. сред естествените и неотменими права на човека е посочено и правото на противопоставяне на гнета.

Понастоящем всички международни документи, свързани с правата на човека, признават това право.

10. Ако държавното управление не се осъществява в съответствие с правата и със съгласието на управляваните, то е нелегитимно, то е тирания.

Възможни са различни хипотези на нелегитимност на държавното управление:
а) ако не е установено по волята на управляваните, т. е. не е чрез законни избори;
б) ако се осъществява срещу интересите на суверена. Това противопоставяне може да бъде:
- формално когато управляващите се опитват да узаконят не свободата на гражданите, а нейната противоположност като я ограничават със закон;
- реално когато има пряко нарушение на конституционните права.

Правото е мяра за свобода, установена съобразно интересите на гражданите. Установената институционализирана свобода и изразения чрез нея интерес са заложени в закона. Нарушаването на закона е индикатор за нарушени обществени интереси.

Измежду всички нарушения най-опасни нарушенията на конституционните права. Правата на гражданина са конкретизирани права на човека (на личността). А правата на човека са международно признати.

11.1. Нелегитимното управление винаги е достатъчно основание за съпротива. Но дали има право на съпротива, има ли то политическо или юридическо основание, какви са формите на съпротива, коя от тези форми е гражданско неподчинение.

11.2. Правото на съпротива произтича непосредствено от нелегитимните действия на управлението. Съпротивата е противопоставяне на конкретни нелегитимни действия или актове на държавния апарат.

Идеята за съпротива отразява една от връзките гражданин държава. Гражданското неподчинение и съпротивата произтичат от свободата на личността, на социалната общност и на суверенитета на народа.

Съпротивата е форма на осъществяване на политическата свобода. То е своебразен вот на недоверие.

Нелегитимното управление винаги е противоправно, то е акт на нарушаване на Конституцията и законите. Съпротивата срещу нелегитимността е израз на суверенитета на народа.

Правото на съпротива е основно социално-политическо право от ранга на естествените права. То е едно от правата на гражданина.

Но това право не е конституционно установено, по начало не е позитивноправно признато. Но Конституцията гарантира пък народния суверенитет. А правото на съпротива е проявление на народния суверенитет. Освен това това право е заложено в преамбюла на Международната декларация за правата на човека. Следователно съвременната държава мълчаливо признава правото на съпротива срещу нелегитимното управление. Това обаче трябва да стане изрично, легално.

Правото на съпротива е самостоятелна и първична форма на защита на гражданите срещу нелегитимността на управлението. Съпротивата не изключва съдебната защита, но не е задължително да я следва. Съотношението между двете форми следва да се уреди тепърва от позитивното право.

11.3. Исторически са се оформили различни проявление на правото на съпротива. Такива бунта, революцията, стачките, демонстрациите и пр.

Интензивността и конкретността на проявлението на съпротивата зависят от два фактора:
а) степента на нелегитимност;
б) нивото на общественото правосъзнание.

Българското законодателство признава две форми на съпротива: демонстрации (събрания, митинги и манифестации) и стачки.

11.4. Гражданското неподчинение е специфична форма на проявление на правото на съпротива. То е границата между признатата и непозволената съпротива. То има за цел да блокира реда на управление на държавата и в последна сметка да наложи смяната на политическия субект на управление. То се осъществява без оръжие, затова не е бунт, метеж. То няма за цел да промени конституционно установеното обществено-политическо устройство на държавата, затова не е и революция.

Властовият ред на буржоазната държава. Принципът на разделение на властите.

РАЗДЕЛЕНИЕ НА ВЛАСТИТЕ В ДЪРЖАВАТА
РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ВЛАСТИТЕ

12. Вторият определящ принцип на властовия ред на модерната държава е установяването на разделянето на властите.

Възстановяването на обществения характер на държавната власт е пресечната точка между учението за народния суверенитет на Русо и учението за разделение на властите, изведено от Джон Лок и Шарл Монтескьо. Те имат обща цел ограничаване на монархическата власт и включване на обществото в осъществяването на държавната власт.

Държавната власт е единна, тя не може да се раздели. Нейната единност произтича от народния суверенитет. Разделението властите всъщност не е разделяне на държавната власт.

13. Разделението на властите като теория и практика се развива исторически и се проявява в два плана политически и организационен.

В епохата на буржоазните революции Лок и Монтескьо виждат разделението на властите като политическо разделение на властта между съсловията. Те за даване на политическа власт на третото съсловие (гражданското общество, гражданите). Това може да стане като се обособят в рамките на управленската функция на държавата няколко дейности (власти).

Лок и Монтескьо си приличат по:
а) и двамата са за ограничаване на кралската власт и нейното поделяне с други субекти на властта. Лок говори за законодателна и изпълнителна власт. Монтескьо за законодателна, изпълнителна и съдебна. Първоначално става дума наистина за поделяне на властта, затова остава израза разделяне на властите;
б) критерия, на основата на който се предлага разделението на властите. Това са естествените права на човека и обществения договор. Според Лок гражданите запазват своята лична свобода чрез закона. Свобода и закон са еднопорядкови понятия. За разлика от Хобс, Лок приема, че законът няма за задача да ограничи личната свобода, а да я запази и разшири. Няма ли закон, няма и свобода. Затова трябва да има обособяване на законодателната власт. Монтескьо е на същите позиции. Според него законът е гаранция на свободата. Затова и самата власт трябва да почива на закона, да действа съобразно закона. Злоупотребата с власт е злоупотреба със закона и е посегателство върху свободата. Върху закона никой не бива да господство, защото той ще господства и върху свободата. Критерият за разделяне на властите е битието на закона. Той трябва да се създаде, да се приложи и да бъде защитен. Тези три сфери от битието на закона Монтескьо обособява в три власти. Ако три власти се съсредоточат в едно лице или в една институция, свободата ще се замени с тирания. Затова властите трябва да се възпират, да не допускат злоупотреба с власт от другите.

13.2. След победата на буржоазните революции на мястото на вертикалната (съсловна) политическа организация се установява хоризонтална (равнопоставена) организация, основаваща се на политическите партии.

От друга страна установяването на един титуляр на властта (народа, нацията) води и до единство на властта, което изключва разделянето й и поделянето й на различни власти по политически признак.

Затова идеите на Монтескьо се модернизират. Съчетава се разделянето на властта с нейното единство и с единството на нейния титуляр.

Разделението на властта става организационно като разделение на управлението, разделение между институциите, осъществяващи държавната власт.

14.1. Разделението на властите не е еднопластово. Първо, има разделение между суверена и субекта. Второ, това е класическото разделение на властите между различните държавни органи.

Суверенът участвува по два начина в осъществяването на властта чрез избори и референдум.

Първия аспект на разделението на властите е всъщност разделение на участието в управлението между суверена и държавния апарат.

Вторият аспект на разделението на властите допълва първия. При него държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна. Освен това държавните органи се разделят на представителни и на органи, които управляват без делегация. Това последно деление е от значение за формите на държавно управление.

14.2. Съществува спор дали разделението на властите е всъщност разделение на функциите. Някои автори считат, че функциите са повече от т. нар. власти. Конституционният съд и президентът в България, да речем, не попадат в класическите власти, но имат държавни функции.

Други считат, че всяка власт е функция, но не всяка функция е власт. Властите се обособяват само според битиетата на закона, доколкото съвременната държавна власт е юридическа власт.

Всъщност функция и власт се дефинират, извеждат по различен начин. Функциите са насоки в дейността. Формите на дейност на държавния апарат са съдържание на функциите. Функциите са рамки на управленската дейност. Властите показват какво извършва държавния орган, каква е неговата основна дейност. Затова всяка власт е и част от функция на държавно управление.

Властите трябва да се разглеждат не като дейности на държавни органи, а като правомощия. Държавният апарат като субект на властта действа като представител на суверена. Има държавни органи, които осъществяват властта на суверена пряко по негова делегация. Те са представителни органи. Има и държавни органи, които действат по служба. Те не са представителни. Първите осъществяват власт, те са власти. Вторите не са. Те осъществяват само функции.

14.3. Учението за разделение на властите се развива непрекъснато.

Всъщност разделение на законодателната от изпълнителната власт е налице само в президентските републики и донякъде при силни полупрезидентски режими.

При парламентарните републики има друг разделение. Парламентът е власт, а изпълнителната власт осъществява само дейност. В този смисъл у нас в България има само две власти на парламента и на президента. Всички останали държавни органи осъществяват
ex officio определени дейности.

Но суверенът по този начин губи контрола си върху изпълнителната и съдебната власти. Това е недопустимо.

14.4. Спорен е и въпроса за характера на мандата на народния представител. Диспозитивният мандат изключва контрола върху дейностите. Той е приложим само там, където суверенът може да упражнява контрол върху изпълнителната и съдебната власти. Ако такъв контрол не може да се упражнява от суверена, то мандатът трябва да бъде императивен. Императивният мандат поддържа жива връзката между суверена (избирателите от съответния район) и представителното тяло, докато свободният мандат по начало я прекъсва.

Различието между власти и дейности предпоставя и неравенството между тях. Те не са равнопоставени нито по основание (упълномощаване), нито по предмет на дейност. Върховенството на закона означава и върховенство на законодателния орган.

Властите трябва да се възпират, да се балансират. Но парламентаризмът в много случаи обезсмисля разделението на властите, тъй като парламентарното мнозинство приема законите, избира правителството и участвува във формирането на държавната власт. Когато парламентарното мнозинство е еднопартийно, институционалното разделение на властите се събира в партийното управление.

Правовият ред на буржоазната държава. Концепцията за правовата държава. Разграничаване на законовата от правовата държава.

ПРАВОВАТА ДЪРЖАВА
СЪЩНОСТ НА ПРАВОВАТА ДЪРЖАВА


Явлението правова държава се обозначава на различните езици и правни култури по различен начин. Така например в Германия се говори за
Rechtsstaat, във Франция - за Le priciple de Legalite et La Suprematie de la Regle de Droit, а също и за L'Etat de Droit, в САЩ - за Government under Law или пък за Rule of Law, в Англия - също за Rule of Law, както и Supremacy of Law, в Италия - Stato di diritto, в ОНД (Русия) - за правовое государство и т. н.i

Когато става дума за правова държава (
Rechtsstaat) най-често се набляга на различни страни на общо взето едно и също явление - правовата форма (начин) на осъществяване на политическата власт в политическото обществоii; форма, която изключва произвола и субективизма в упражняването на властта и която изисква действията на политическите субекти да бъдат съобразени с правото. Така например, типично за немската доктрина в това отношение е определението на К. Щерн: "правова държавност означава осъществяване на държавната власт въз основа на издадени по конституционен ред закони за целите на обезпечаването на свободата, справедливостта и гарантираността на правото"iii.

Зараждането на доктрината за правовата държава датира от края на Х
VII и началото на ХIХ в., и е свързано с имената на К. Велкер, К. фон Ротек, Р. фон Мол, В. фон Хумболд, Л. фон Щайн, И. Кант, Г. Хегел и др.iv Те превръщат идващите от древността идеи за правова държавностv в стройна теоретична конструкция, изразяваща интереса на новата буржоазна класа да създаде такъв начин на действие на държавната власт, който да отговаря на условията на пазарното общество. Нейният първоначален вариант, наред с другото, според повечето от посочените учени предполагало държавната дейност да се подчинява на конституцията и законите, приети от парламента, а изпълнителната власт да е изцяло подчинена и отговорна пред него. Съдебната власт не трябвало да твори правото, а само точно да прилага установеното от парламента. Самото право, обаче, се схващало етатистки, като творение на държавата. Чрез него държавата сама и доброволно се самоограничавала. Правовата държава се схващала повече като позитивноправова, а не толкова като естественоправова държава.vi

В последващите свои френски, испански и италиански варианти (явяващи се основни нейни днешни варианти въобще), доктрината за правовата държава, за разлика от първоначалния свой немски вариант, предполага не толкова самоволно самоограничаване на държавата отвътре, колкото ограничаването на държавната власт отвън, а именно - от естествените и неотменими права и свободи на човека и на неговите общности
vii. Това схващане безспорно представлява значителен принос в развитието на теорията за правовата държава, прерастване на разбиранията за нея от позитивноправни във естественоправни (или с други думи продължаване на линията, заложена в доктрината за правовата държава от Кант).

Идеята за правовата държава от самото си създаване досега и особено след Втората световна война се ползува със значителен авторитет
viii. Много държави дори са се самоквалифицирали в своите конституции като правови (Германия, Испания, Бразилия, България и др.). Дори Чили и Германия по времето на фашистките диктатури в тях в конституциите си се нарекоха правови - факт, който в значителна степен пред сравнително широки обществени кръгове компрометира и обезцени това понятие.ix

Интересно е това, че през началото на 20-те години на нашия век в СССР също е имало опити младата тогава съветска държава да бъде наречена правова държава
x. Но небезизвестният съветски политически лидер Л. М. Каганович в 1930 год. окончателно пресякъл тези опити, като заявил, че "правовата държава е буржоазна измислица и заблуда за народа, и поради това социалистическата държава не можела да бъде правова"xi. В последвалите дълги десетилетия съветската правна наука, както точно отбелязва В. Ступишин, "за правовата държава се сещала само за да я обругае"xii. Едва с настъпването на т. нар. преустройство в СССР се заговори отново в позитивен смисъл за превръщането на съветската държава в правова. Нещо повече, идеята за правовата държава застана във фокуса на тогавашното съветско теоретико-юридическо мислене,xiii а под негово влияние - и в правните доктрини на бившите социалистически страни, включително и България.
Впоследствие възприемането на идеята за примат на правото в рамките на една държава, се свърза с не по-малко важната и развиваща се отделно, макар и не самостоятелно, идея за примат на правото в международните отношения; заговори са дори за т. нар. общо европейско правно пространство върху основата на общността на европейските правови държави, в което пространство да господстват утвърдените принципи на международното право.
xiv

Сходно е и развитието на идеята за правовата държава и в българската правна наука. Възприемането в нея на тази идея, започнало още през края на миналия век и утвърждаването й като идеал през цялото съществуване на буржоазната ни държавност, бе преустановено след 9.
IХ. 1944 год. под влияние на съветската правна и политическа наука. Едва през последните десетина години то бе възродено с необходимата му доза внимание.xv

Трябва обаче да се отбележи, че не всички сериозни изследователи на държавността приемат идеята за правовата държава. Характерни в това отношение са възгледите на позитивистите. Така например, според най-яркия им представител Ханс Келзен изразът "правова държава" всъщност е тавталогия (плеоназъм), доколкото държавата не е нищо друго освен правов ред.
xvi Това, разбира се, не означава, че позитивистите отричат същността на идеята за правовата държава като идея за съществуване на ограничения за всевластието на държавния апарат.

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА СЪВРЕМЕННАТА ПРАВОВА ДЪРЖАВА

Днес в политико-правната литература се сочат множество съставни елементи на правовата държава. Най-често за такива се обявяват: върховенството на Конституцията (като особен закон), водещата роля на закона (схващан като акт на парламента); изискването за неприкосновеност на естествените и неотменими права на човека; разделението на държавните функции ("власти"); съдебният контрол за конституционосъобразност на законите и за законосъобразност на подзаконовите актове; обвързаността на всички държавни органи със правото и закона; съразмерността на действията на държавните органи на реалните обстоятелства; съдебната защита за правата на гражданите; многопартийната система; взаимната отговорност между гражданина и държавата; защита на правата на останалите в малцинство; обезпечаване на суверенитета, на върховенството на държавата в обществото спрямо другите политически организации; обезпечаване на върховенството на позитивното право сред другите нормативни регулатори; съответствие на позитивното право с правото (доколкото някои автори разграничават двете неща); обезпечаване на безпрепятствената реализация на правото чрез преустройство на съдебната власт; използуване на общопозволителния тип правно регулиране; усъвършенствуване на процесуалните позитивноправни норми; установяване и гарантиране чрез закона на обективно необходимата мяра на свобода; фактическа реализация на правовия закон, и др.

Степента на реализация на всички тези изисквания и критерии за това една държава да бъде наречена правова, е различна за различните държави в различните етапи на тяхното развитие. Ето защо може да се говори за степени на правовост на държавата или за стадии на правовата държава. Самата правовост на държавата е не само и не толкова моментно състояние, колкото процес. Тя не е някаква неизменна характеристика, която може да се завоюва веднъж завинаги. Всяка държава е правова само тогава и дотолкова, когато и доколкото в нея и в политическото общество, което тя обединява, се реализира обективно необходимата мяра за социална свобода на социалните субекти.

В този смисъл напълно неправова държава няма, както няма и изцяло правова държава. Във всяка държава законодателството допуска известна защита на обективно необходимата мяра на свобода. Но в никоя държава тази мяра на свобода не е напълно осигурена от държавата и не е налице в политическото общество в пълна степен. Затова стремежът към правовата държава е своебразен вечен "стремеж на Човечеството към свобода".
xix Правовата държава не се провъзгласява; тя е процес на постигане на свободата на социалните субекти. Според мен никак не съответствува на реалните тенденции твърдението на З. Петери, че "историческият път на идеята за правова държава има своя линия на развитие, която може да се охарактеризира като обедняване на съдържанието на идеята за правова държава".xx Напротив, движението на националните политически общества към правовост на държавността е процес на обогатяване и разширяване на съдържанието на идеята за правовата държава, процес на нарастване на сферата на реализация на обективно необходимата мяра за социална свобода на социалните субекти. Това ясно проличава когато се разглежда историческата еволюция на идеята за правовата държавност в отделните национални правни системи, правни семейства и доктринални школи.

Така например, в английската доктрина върховенството на правото (
Rule of Law) един от основополагащите принципи на английската политическа и правна система, наред с този за върховенството на парламента. Понастоящем той продължава да предизвиква оживени полемики. Те са предпоставени от това, че никога в английското право не е имало точно определение на принципа на върховенство на правото. Имало е дори период, в началото на ХIХ в., когато под влияние на изгряващия тогава юридически позитивизъм тезиса за примата на правото означавал разглеждане на установяваното от човешкия разум право като първооснова на цялото общество.xxi Най-често обаче под върховенство (господство) на правото се разбира върховенство на общото право, създавано от съдиите (common law) и по-малко на статутното право, създавано от законодателната и изпълнителната държавна власт. Най-важна гаранция за обезпечаване на това върховенство била дейността на съдилищата.

Що се отнася обаче до съдържанието и значението на принципа за върховенство на правото, то във въздигналото го англо-американска правна теория има различни мнения: от апологетични до непризнаващи го. Така например, според А. Дайси, чиято трактовка на този принцип безспорно е най-важната, но и най-дискутираната и спорната в английската правна доктрина, господството на правото означава поне три неща: а) преобладаване на правото над произвола; б) винаги да се прилага правото, всички да са равни пред него; и в) правото да се създава преди всичко от съдиите, те да могат да защитят всяко право. А. Дженингс пък схваща господството на правото преди всичко като просто съществуване на публичен ред. Но за него то означава още и демократично, съобразено с конституцията държавно управление. За Ярдли върховенството на правото е начин на ръководство за държавните органи. За Макдермот то е: а) изискване за уважение към правото, и б) ръководен принцип, философия, атмосфера, традиция на английското право. С. де Смит пък направо заявява, че доктрината за господството на правото не заслужавала анализ, като основание за това му давали както многочислените случаи на нарушение на правото в английската действителност, така и наличието на толкова много тълкувания на този израз - върховенство на правото, - че той губел всякакъв смисъл. Затова той трябвало да се възприема просто като изискване за съществуване на легитимна основа за осъществяване от политиците и от длъжностните лица на техните пълномощия. Воден от подобни мотиви и желаещ да наблегне на правовото осъществяване на държавната власт, Н. Джонсън заявява, че "овехтялото "върховенство на правото" трябва да бъде допълнено и оживено от категорията "правова държава (
State under Law)".

Това схващане на Н. Джонсън трудно може безрезервно да се приеме. Категорията господство (върховенство) на правото достатъчно добре може да отрази както, първо, изискването отделните правни субекти да се подчиняват на правото, така и, второ, необходимостта държавата да действува в рамките именно на правото, а не просто в рамките на установените от нея позитивни норми.

Върховенството на правото действително предполага правова държавност, правово осъществяване на политическата власт, така както е склонно да го тълкува континенталната правна доктрина. Но, както се подчертава в англо-американската правна доктрина, върховенството на правото не се изчерпва само с правовото осъществяване на политическата власт, на политическата дейност. То предполага и правово, т. е. съобразено с обективно необходимата мяра на свобода, осъществяване на всички дейности в гражданското общество. Ето защо използуването на термина "върховенство на правото" (
Rule of Law, Supremacy of Law, Le Principle de Legalite et la Suprematie de la Regle de droit) дава повече предимства и методологични възможности в сравнение с по-тясното (обвързано най-вече със правовото осъществяване на държавната или на политическата дейност) понятие "правова държава" (Rechtsstaat, Government under Law, State under Law, L'Etat de Droit). Тази особеност на смисловите оттенъци на двете понятия не случайно е довела до възприемане, превръщане и доразвитие (преди всичко от новите национални правни системи) на немската доктрина за правовата държава във по-широката и по-точна съвременна, общочовешка доктрина за господството, върховенството на правото.xxv Разбира се, за това в значителна степен е допринесло и подчертаното разграничаване в семейството на общото право на съвършеното (естествено) право и несъвършения (позитивен) закон. Същевременно протича и обратния процес. Правовата държава вече не се разглежда само като съобразеност на дейността на държавата с правото, но и като държава, чиято цел е осигуряване на върховенството на правото, на обективно необходимата мяра за свобода.

С оглед на всичко това в настоящия труд понятията правова държава и върховенство (господство) на правото се употребяват изключително като синоними, т. е. в смисъл на правово, а именно - съобразено с обективно необходимата свобода, - осъществяване на дейността на социалните субекти, като правовата държава не се схваща само в традиционния смисъл като правова държавност, а и като правово общество, като общество на свободата.

Върховенството на правото в крайна сметка означава да се постигне такова обществено състояние, в което всички социални субекти да действуват съобразно с обективно необходимата им мяра за свобода на техните действия. Върховенството на правото е необходимо за да се запази и развива обществото. То се налага от социалните закономерности, стоящи зад него. Ето защо, веднъж осъзнато, върховенството на правото става един от идеалите на човешката цивилизация. Нещо повече, не са малко авторите, които считат, че понятията "либерална демокрация", "истинска демокрация", "конституционализъм", "господство на правото" и пр. са почти синоними

Функции на съвременната държава.

ФУНКЦИИ НА ДЪРЖАВАТА


1. Характеристика на функциите на държавата.

1.1. Същност.
Функциите на държавата са предопределяни от социалната същност и задачите на държавата нейните основни направления на дейност по разрешаване на тези задачи.
Функциите на държавата изразяват нейното социално предназначение, нейното обслужване на общите интереси на обществото. Социалното предназначение на държавата се определя от множество фактори, най-важен от които е волята на народа.
Функциите се развиват заедно с развитието на държавата. Те се появяват и изчезват в зависимост от историческите задачи пред държавата. Съществува тенденция към увеличение на функциите на държавата.
В зависимост от историческия етап на развитие една или друга функция придобива приоритет.
Съществуват различни концепции за това с какъв интензитет да се осъществяват държавните функции. По важни са:
- консервативна;
- либерална;
- социалдемократична;
- комунистическа.

1.2. Характерни черти.
Функциите на държавата имат следните характерни черти:
- те имат обективен характер;
- имат систематичен, постоянен характер;
- изразяват същността и социално предназначение на държавата;
- възникват и се развиват в съответствие със задачите и целите на държавата;
- осъществяват се посредством всички държавни органи;
- осъществяват се определени форми и с определени методи.

1.3. Съпоставка с други сходни явления.

1.3.1. Съпоставка с функциите на отделните държавни органи.
Последните представляват реализиране на компетенциите, на правата и задълженията на отделните органи в съответствие с тяхното място и предназначение в държавния механизъм. Функциите на държавните органи се определят от самата държава посредством специални юридически актове, а функциите на държавата не зависят от волята на самата държава.

1.3.2. Съпоставка със задачите на държавата.
Задачите на държавата са проблемите, стоящи пред нея на определен етап на нейното развитие, и очакващи своето разрешение от страна на държавата. Задачите на държавата предопределят нейните функции и компетенциите на нейните органи. Сред задачите на държавата са:
- запазване и защита на обществото и държавата;
- овладяване на противоречията вътре в обществото и държавата;
- подпомагане на развитието на обществото и държавата.

1.3.3. Съпоставка с политиката на държавата.
Политиката на държавата изразява съобразяването на нейната дейност с определени политически интереси. В рамките на едни същи функции може да се провежда различна политика в зависимост от това чии политически интереси надделяват при осъществяването на държавната дейност.

2. Видове държавни функции.

Функциите на държавата са най-различни видове, тъй като дейността, която държавата осъществява е в най-различни направления.

По-важни деления на функциите са както следва:

2.1. Според значението им за правото:

Съвременната държава осъществява 4 (юридически) функции:
- правотворческа;
- изпълнително-разпоредителна;
- правозащитна, и
- контролна.

2.1.1. Правотворческата функция се осъществява основно в 2 форми на дейност:
- законодателна, и
- подзаконова правотворческа дейност.

Последната се осъществява с цел да се организира изпълнението на законите, да се даде първична уредба на неосновни обществени отношения или на отношения с временен характер или пък при уреждане на ведомствени отношения.

Ако приемем, че съдебната практика играе роля на източник на правото, то тълкувателната дейност на ВКС и на ВАС представлява трета форма на дейност, чрез която се осъществява правотворческата функция на държавата. Но следва да се има в предвид, че правовият ред не е спонтанен, докато съдебните решения са. Съдебните решения също така признават или не права и задължения, установени от закона. Освен това съдът дава правата, законът дава правото.

2.1.2. Изпълнително-разпоредителната функция на държавата се осъществява чрез:
- издаване на индивидуални административни актове;
- издаване на общи административни актове, и
- налагане на принудителни административни мерки.

Издаването на индивидуални административни актове е пряко свързано с прилагането на закона. То става в:
- диспозитивна форма (т. е. прилага се диспозицията на правната норма) или в
- санкционна форма (т. е. прилага се санкцията на правната норма),
като правомощията по осъществяване на тази дейност са разпределени между различни органи на изпълнителната власт.

Макар и по изключение, правомощия да издава актове, приравнени на индивидуалните административни актове имат и органи на съдебната власт. Така конститутивните решения на съда в рамките на административното правосъдие играят роля на административен акт.

Дейността по издаване на общи административни актове е от преимуществена компетентност на административните органи.

Дейността по налагане на принудителни административни мерки също е предоставена на административните органи и на съда. Следва да се различават правомощията по налагане на тези мерки от дейността по фактическото им осъществяване.

2.1.3. Правозащитната функция се осъществява чрез:
- правосъдна дейност;
- правораздавателна дейност, и
- правоохранителна дейност.

Функцията е родово понятие, а дейността видово понятие.

2.1.3.1. Правосъдието е дейност по решаване на правни спорове от съдилищата. Правосъдната дейност е от изключителната компетентност на съдилищата.

2.1.3.2. Всички други извънсъдебни органи административни юрисдикции, доброволни арбитражи, Конституционен съд и пр., осъществяват правораздавателна дейност. Тя е решаване на правни спорове не от съда.

2.1.3.3. Органите на прокуратурата и на следствието осъществяват правоохранителна дейност. Тя е насочена не към решаване на правни спорове, а към охрана на законността.

2.1.4. Контролната функция включва дейности по осъществяването на контрол върху реализирането на първите три функции.

Дейността по реализирането на всяка функция се обективира в правен акт. Поради това контролът върху отделните дейности, чрез които се осъществяват функциите, е контрол върху правните актове на съответните държавни органи. Тук не се включват различните форми на обществен, политически и дисциплинарен. контрол.

Конституционният съд контролира законодателната дейност на Народното събрание. Той има изключителната компетентност да упражнява контрол за конституционосъобразност на законите. Това е самостоятелен вид дейност на КС, която не се покрива с неговата правораздавателна дейност. По начало държавните органи не осъществяват само една функция или само една дейност.

Контролът върху подзаконовата нормотворческа дейност се осъществява от Върховния Административен Съд.

Съдебният контрол се разпростира върху всички актове на органите на изпълнителната власт: индивидуални и общи. Едновременно с това те подлежат и на административен контрол от страна на вишестоящ административен орган.

Контролът върху дейността по осъществяването на правозащитната функция се осъществява от прокурорските органи във формата на общ надзор за законност.

Правораздавателната дейност на несъдебните юрисдикции (без тази на КС) се контролира от съдилищата.

2.2. Според сферата им на действие функциите биват:

2.2.1. Вътрешни.
Това са функции, осъществявани вътре в рамките на отделната държава.

2.2.2. Външни.
Това са функции, осъществявани извън пределите на дадена държава.

2.3. Според сферите на обществен живот функциите се делят на:

2.3.1. Икономическа.
Отнася се до управлението на икономиката.

2.3.2. Социална.
Отнася се до управлението на социалното подпомагане, социалното осигуряване, образованието, културата и здравеопазването.

2.3.3. Политическа.
Отнася се до поддържане на политическата система и отношенията в политическото общество.

2.3.4. По опазване на обществения ред.
Отнася се до опазването на обществения ред и правата на правните субекти.

2.3.5. Екологична.
Отнася се до опазване на околната среда.

2.3.6. Отбранителна.
Отнася се до вътрешната и външна защита на държавата.

2.3.7. По опазване на световното сътрудничество.
Отнася се до защита на общочовешките интереси и международната интеграция.

2.4. Според обхвата им функциите се делят на:

2.4.1. Общосоциални.
Осъществяват се от едновременно от държавата и от други публичноправни и частноправни субекти.

2.4.2. Специални.
Осъществяват се само от държавата.

2.5. Според значението им функциите биват:

2.5.1. Основни.
Това са трайни, значими функции.

2.5.2. Допълнителни.
Това са по-маловажни функции.

2.6. Според времетраенето им функциите са.

2.6.1. Постоянни.
Осъществяват се в продължителен период от време.

2.6.2. Временни.
Осъществяват се във връзка с определени събития.

3. Форми на осъществяване на държавните функции.

3.1. Същност на формите на осъществяване на държавните функции.
Това са начините, по които държавните органи осъществяват държавните функции. Всяка функция се осъществява едновременно в правни и организационни форми.

3.2. Правни форми:
- правотворческа;
- правоизпълнителна;
- правозащитна.

3.3. Организационни форми.
- организационно-регламентираща (уточняват се статута, устройството и правомощията на отделните държавни органи, осъществяващи държавните функции);
- организационно-стопанска (в т. ч. оперативно-техническа, статистическа, счетоводна и пр.);
- организационно-идеологическа (осигурява се идейно-политическа подкрепа за държавните органи, осъществяващи държавните функции).

4. Методи на осъществяване на държавните функции.

4.1. Същност на методите за осъществяване на държавните функции.
Това са способите на въздействие на държавата спрямо нейните граждани и техните образувания.

4.2. Метод на принудата.
Функциите на държавата се осъществяват независимо от волята на правните субекти.

4.3. Метод на убеждението.
Функциите на държавата се осъществяват чрез доброволно съдействие на правните субекти.

4.4. Метод на поощрението.
Функциите на държавата се осъществяват чрез доброволно съдействие на правните субекти като те се стимулират с материални или духовни поощрения.
Този метод се счита от повечето автори за вариант на предишния метод на убеждението.

4.5. Централизиран.
Функциите на държавата се осъществяват от централната власт.

4.6. Децентрализиран.
Функциите на държавата се изпълняват частично от местната власт

Субстанционално, атрибутивно и институционално нива на държавата.

СУБСТАНЦИОНАЛНО НИВО НА ДЪРЖАВАТА
СУБСТАНЦИОНАЛНО НИВО НА ДЪРЖАВАТА



. НИВА НА СЪЩЕСТВУВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА

1. Държавата е социално явление. На всяка социална общност са присъщи няколко нива на съществуване, които се проявяват по различен начин в конкретната даденост. Тези нива са три: субстанционално, атрибутивно и институционално.

Субстанционалното ниво на социалната общност, нейната субстанция са хората. На това ниво тя съществува като съвкупност от взаимообвързани и взаимодействащи си индивиди, членове на едно цяло.

Атрибутивното ниво, атрибута на обществената материя са междуличностните и междугруповите отношения, породени в резултат от взаимодействията на хората. На това ниво социалната общност представлява система от обществени отношения и връзки между нейните членове.

Институционалното ниво на социалната общност, нейните институции са система от органи и механизми, които опосредстват и насочват социалната дейност на индивидите. На институционално ниво социалната общност съществува чрез своите институции.

2. Идеята, че държавата се проявява едновременно в различни нива, което води до няколко модуса на държавата като социално явление, е формулирана за първи път от руския теоретик на държавата Л. С. Мамут. Той пръв изследва проявленията на държавата като субстанция, атрибут и институция.

Тази концепция показва ограничения, догматизиран характер на схващането, което свежда всички аспекти на държавата до нейното проявление като институция. У нас Н. Неновски, В. Георгиев, Л. Дачев и Я. Стоилов я споделят.

3. Тези три нива на съществуване са присъщи на всяка социална общност. Държавата е вид социална общност и има родови и видови белези като такава. Специфичното при държавата е нейната властова и правна организираност. Те слагат отпечатък на трите нива на съществуване на държавата.

4. Юридическото обяснение на държавата на Г. Йелинек не изключва нейната социална същност. Държавата наистина е и трябва да бъде правно мислима, тя наистина е правен субект, но правосубектността е качество, а не съдържание или същност на субекта, нито самия субект.


. ДЪРЖАВАТА НА СУБСТАНЦИОНАЛНО НИВО

1. Държавата на субстанционално ниво се проявява като население в границите на определена територия. Това е общото, което я характеризира. То включва 2 елемента: население и територия. Двете части са взаимообвързани, съществуват в единство. Не може да има държава с население, а без територия, както и обратното. Двата елемента трябва да присъстват кумулативно.

2.1. Според теорията на Йелинек за конституивните елементи на държавата, нейната субстанция включва територия и народ. С оглед на възникването на държавата тази теория е правилна, защото държавата е винаги етно-социална организация. Държавата е племенна, народностна и национална общност. Народът, разбиран като отделен етнос, е определяща, но не абсолютна субстанция на държавата. Субстанцията на съвременната държава е нейното население.

2.2. От тази позиция са възможни няколко варианта на съотношение между народа и населението. Първия (идеален) вариант е в населението да се включва изцяло етническата общност (народа, нацията). Вторият вариант е част от народа да е включен като население на друга или на други, обикновено съседни държави. Третият вариант е населението да включва представители (малцинствени групи) на други етноси. Четвъртият вариант е едновременно комбиниране между втория и третия. Той е най-масовия. Това е типичното състояние на съвременната държава, която е полиетническа по своя човешки субстрат.

Етническата разнородност на населението се отчита в съвременния свят чрез института на националното малцинство и установените му с международноправни актове права.

Терминът национално малцинство трябва да се тълкува разширително. Нацията е етническа категория, тя е определен вид етнос. Всяко национално малцинство е етническо малцинство.

Водещ елемент на съвременните европейски ценности е нравствения императив. Всеки човек трябва да се възприема като равностойна ценност, независимо от своя етнос.

В населението се включват гражданите на държавата без значение на етническата им принадлежност.

2.3. Населението включва всички граждани на държавата, които имат местоживеене в страната.

Местоживеенето е специфично правно понятие. То изразява териториалната връзка на човека с държавната територия, със страната.

Местоживеене е понятие близко до понятието живея. В политико-правен смисъл живея има друго съдържание. Това различие между общия и специален смисъл на понятието не е отчетен в българската Конституция, което създава ред проблеми. Типичният случай е човек да живее на територията на държавата, чийто гражданин е, или на територията на друга държава.

В юридически (публично-правен) смисъл човек живее като гражданин на държавата или като негражданин (чужденец). В този план човек живее не физически, а юридически чрез политически публични права. От тази гл. т. лицата с местоживеене в страната или живеят (това са гражданите) или пребивават (това са чужденците). Първите имат и упражняват политически права, вторите нямат тези права. Гражданинът живее в своята държава, а пребивава в чуждата.

3.1. Територията на държавата е тази част от земното кълбо, върху която живее нейното население. Според Йелинек територията е мъртъв и същевременно безсмъртен елемент на държавата. Територията характеризира държавата в географски аспект, което се изразява чрез термина страна, за разлика от социално-политическия аспект, при който се употребява термина държава.

В исторически план територията е оказвала съществено влияние върху процеса на възникване и развитие на държавата.

Днес на планетата Земя съществуват около 190 държави, големи и малки. Най-малката е Ватикана с площ от 0.44 хектара и 1000 души население.

3.2. Територията на всяка държава се ограничава от нейните граници. Определянето на границите е задача на международното публично право. Съществуват сухоземни, морски и въздушни граници.

Сухоземните граници, включително и границите по реки и езера, се определят чрез споразумение между съседните държави. За определящ границата фактор се приемат характерни особености на релефа било на планинска верига, падина или други подобни. При неплавателни погранични реки границата се определя по средата, а при плавателни по талвега (най-дълбоката част), освен ако не се уговори друго.

Морските граници се определят от всяка крайбрежна държава, като се отчитат нормите на международното морско право. Това означава, че територията на държавата свършва до 12 морски мили от брега навътре в морето.

Въздушните граници се определят по вертикална линия като проекция на сухоземните и морските граници във височина. Височинният предел на въздушната територия стига до прехода на земното пространство в космическо. Това са 100-110 км. над морското равнище.

3.3. Територията на страната може да се променя.

В оглед на резултата може да се стигне до увеличаван, намаляване или разменяне на територия.

С оглед на местоположението промяната може да обхваща граничеща или неграничеща територия (острови, задморски територии, ничии земи и пр.).

С оглед на способите промяната може да се осъществи в резултат на: цесия, окупация, давностно владение, приращение, военни действия, сделки и др.

Цесията е замяна на част от територията на една държава с част от територията на друга държава. Тя се извършва на компенсаторна основа или чрез международен договор. Окупацията е завладяване и присъединяване на територия, която е ничия, която не включена в границите на никоя съществуваща държава. Придобивната давност е завладяване и присъединяване на чужда територия, когато държавата-суверен продължително време не прави възражения. Приращението е увеличаване на територията чрез включване на нови териториални части в резултат на естествени процеси (като наноси и пр.). Военните действия когато са насочени срещу държава-агресор могат да бъдат основание за компенсиране с части от територията на агресора.

В исторически план промяна в територията е била осъществявана и чрез сделки между държавите. Например, през 1867 год. руския цар продава Аляска на САЩ, а през 1819 год. Испания продава на САЩ Флорида.

Според Конституцията на Република България от 1991 год. са възможни корекции на границите и промяна на територията на България. И в двата случая става с международен договор, който трябва да се ратифицира. В първия случай от обикновено народно събрание, а във втория от Великото народно събрание.

Корекция на границите означава цесия между България и граничеща държава. Това редовно се случва при промяната на талвега на р. Дунав спрямо островите в реката. Промяната на територията има в предвид включване на нови земи под териториалното върховенство на българската държава.

4.1. Особеното при проявлението на държавата на субстанционално ниво е свързано с правото.

Посредством правото всички индивиди получават правен статус, стават субекти на правото. Всеки гражданин на държавата е правен субект. За правни субекти при определени условия се признават и пребиваващите в държавата чужденци. Особена правосубектност се признава на някои от обединенията (общностите) на гражданите. Те стават самостоятелни правни субекти. В някои случи придобиват и качеството юридическо лице.

Самостоятелен правен субект е и държавата. Държавата е носител на общите интереси и затова получава правосубектност. Последната се простира в 2 правно регулирани сфери. Първо, държавата е правен субект по вътрешното национално право. В този план тя има частноправни и публичноправни права. Второ, държавата е субект и по международното право. В това си качество тя е страна по международните договори и притежава и упражнява изключителни суверенни права върху някои обекти континенталния шелф, радиочестотния спектър и др.

Действието на държавата като правен субект почива върху правна презумпция. Реално правомощията на държавата се осъществяват от нейните държавни органи.

Качеството правен субект позволява на всички индивиди и на някои колективи да участват в право регулираната сфера на обществения живот като носители на установени субективни права и задължения.

4.2. По отношение на лицата действието на правото се проявява и в установяване на качеството гражданин. Политико-правната принадлежност на човека към държавата го прави неин гражданин. Гражданството е многоаспектна политическа публично-правна връзка между индивида и държавата. Съдържанието на тази връзка включва групи права и кореспондиращи им групи задължения за двете страни. Така напр. гражданите има право да участвуват в учредяването на държавната власт, във формирането на органи, които да я реализират, в управлението на държавата, в контрола върху държавните органи. На свой ред държавата в лицето на държавния апарат следва да охранява личността на всеки гражданин вътре и вън от страната, да носи юридическа отговорност за причинените о нея вреди на гражданите, да зачита личната автономия на гражданите и пр.

Гражданството е необходимата връзка, която на практика може да съществува усложнено или да липсва. От тази гл. т. лицата биват: граждани (патриди), лица с двойно гражданство (бипатриди) и лица без гражданство (апатриди).

5.1. Особеното, което характеризира държавата на субстанционално ниво от страна на държавата е нейното териториално върховенство.

Териториалното върховенство е проекция на държавния суверенитет вътре в страната. Границите на територията са граници на действие на държавната власт, на нейния империум. Упражняването на държавната власт на цялата територия на държавата се определя като териториално върховенство.

Властта на държавата се простира върху всички лица на нейната територия. Националното право действа както по отношение на гражданите, така и по отношение на чужденците, намиращите върху територията на държавата.

5.2. Изключение от този принцип представлява института на имунитета. Имунитетът е установено от правото ограничение на неговото действие спрямо някои лица във връзка и за времето, през което те изпълняват определени служебни функции. Имунитетът се налага в случаи, по ред и в предели определени от правото.

Преобладаващо място и значение има имунитетът по наказателно право. Международното право въвежда още имунитет по данъчно, митническо, административно право. То също така признава и дипломатически привилегии.

У нас наказателен имунитет има народните представители, президента, вицепрезидента, членовете на Конституционния съд и магистратите.

Имунитет по международното право е установен спрямо различни категории дипломатически служители.

Законите на държавата действат и по отношение на нейните граждани, намиращи се на територията на друга държава.

5.3. Възможни са случаи на ограничаване на териториалното върховенство на държавата от страна друга държава. Това става по 2 линии: чрез координация и чрез субординация с друга държавна власт. В първия случай са известни няколко форми: кондоминиум, капитулация, международен статут, екстериториалност и пр. Във втория случай има 2 форми: окупация и мандат.

Кондоминиумът е установено от международен договор състояние на упражняване на власт от няколко държави върху една територия. Така напр. България, Германия и Турция след Първата Световна Война са управлявали Добруджа.

Капитулациите се установяват също в международен договор и се изразяват в правото на една или няколко държави да упражняват административна и съдебна власт спрямо своите граждани, пребиваващи на територията на санкционираната с капитулации държава. Типична държава на капитулациите е Османската империя през ХХ век. Така по чл. 8 от Берлинския договор от 1878 год. е било и в България.

Международният сервитут е временно ограничаване на някои дейности на държавата, които тя по начало е суверенна да осъществява, като укрепване на военни обекти, увеличаване на армията, режим на корабоплаването и пр. Типичен пример в чл. 29 от Берлинския договор.

Институтът на екстериториалност има своето начало в старото азилно право. В съвременните условия сградите и прилежащите им територии на посолствата на чужди държави и на други обекти (военни бази и пр.) по силата на една правна фикция се приемат за част, която е извън територията на местната държава. На това основание върху тези обекти действа чуждата държавна власт.

Окупацията се изразява в разполагане на военни части на чужда държавна територия и въвеждането чрез тях на извънреден военен режим. В последно време в резултат на хуманитарните интервенции се достига до окупация, която няма завоевателен, а умиротворителен характер.

Мандатът е въведен с чл. 22 от Пакта за Обществото на народите и се възпроизвежда впоследствие и от Устава на ООН. Мандатът е административно управление на определена територия в интерес на социално-икономическото развитие на местното население. Тази територия и това население не стават част от държавата-мандатьор. Държавата-мандатьор се определя от ООН и се отчита пред нея. Т. напр. през 1947 год. СА получават мандат да управляват Маршалските острови, който продължава до 1991 год.

5.4. Обстоятелството, че държавната власт има върховенство в територията е общоприето и неоспоримо. Териториалното върховенство се признава и спрямо обекти, които се намират извън границата на държавата, като кораби, самолети, дипломатически мисии, дипломатически автомобили и пр.

Трябва да се прави разграничение между територията като пространствено измерение на държавната власт и земята като ресурс (обект). Територията е елемент на субстанцията на държавата. Една от спецификите на държавата като правен субект е тази, че тя е териториална общност. Върховенството на държавната власт върху индивидите се опосредства от територията, то е териториално върховенство. Принципът за единство на територията изразява запазването на субстанцията на държавата. Нарушаването на единството на територията, като отнемане на части от нея по какъвто и да било начин, е равнозначно на разрушаване на държавата. По същия начин стоят нещата и ако се допусне отстраняване или премахване на части от населението. Държавата като правен субект не може и не бива да прави нито едното, нито другото.

По отношение на земята и другите вещни права върху нея, държавата като правен субект е носител на право на публична собственост (
dominium) и наред с другите правни субекти на право на частна собственост. Публичната собственост обслужва обществения интерес, тя е патримониум на цялото общество, частната собственост е включена в гражданския оборот.

5.5. Връзката между държавната власт и територията се проявява във формирането и осъществяването на регионално самоуправление. Всяка държава има свое вътрешно административно-териториално деление на различни нива. У нас това са общини и области. В зависимост от приетата структура се изгражда и системата от местни органи на власт и самоуправление.


АТРИБУТИВНО НИВО НА ДЪРЖАВАТА



1. На атрибутивно ниво държавата се проявява като съвкупност от обществени отношения и връзки между населението в границите на нейната територия.

Човек съществува като осъществява въздействие върху обкръжаващата го действителност съвместно с други хора. Социалният живот на човека почива върху създаденото взаимодействие между индивидите. Социалният живот получава своето измерение в обществените отношения и връзки. Обществото е съвкупност от реално осъществявани действия между хората.

2. Многостранните цели и интереси, които мотивират социалния живот на индивида, определят неговото участие в различните социални групи, които възникват и съществуват. Човешкото общество е структурирано в различни колективности, най-общата и основна сред които е държавата. Държавата съществува чрез съвкупността от реални действия, чрез съвкупността от обществени отношения и връзки.

Отделните социални общности дават организационен израз на обществото. Те го постигат чрез установяване на единство в социалните действия. Всяка общност е структурирана с оглед на определена цел. Преследването на целта предполага и налага обединяването, насочеността и единството на социалните действия на нейните членове. Единството на социалните действия е единство в обществените отношения и връзки между членовете на дадена общност. Единството на социалните отношения се постига чрез тяхното нормиране, което установява реда на протичането им.

Държавата се обективира като единство в разнообразните обществени отношения. Съвкупността от подредени разнообразни и разностранни обществени отношения разкрива атрибутивното ниво на проявление на държавата, нейното съществуване като един порядък на човешкото поведение. В този план тя съществува като държавност.

Държавата е различна от обществото. Последното съществува преди и извън държавата. Държавата има граници, обществото не. Държавността е система от осъществявани по определен начин обществени отношения, чрез които държавата съществува като отделна социална колективност.

Единството в съвкупността от социални действия показва общото, което характеризира държавата на това ниво. Особеното, което е присъща само на държавата и я отличава от другите социални общности, е начинът на постигане на единството, начинът на определяне на реда в обществените отношения, който тя използва. Особеното произтича от нейната властна и правна характеристика.

3. За разлика от другите социални общности организиращото действие на държавната власт се простира върху разнообразен кръг от обществени отношения. Тук се включват и народностни, национални, народопсихологически, традиционни и пр. връзки, които обединяват населението в една трайна, исторически формирана общност, в един държавен народ.

Организационният приоритет, който държавата има, включа въздействието на властта и върху разностранни отношения. Държавата нормира от една страна както междуличностните отношения, така и междуобщностните отношения, както частни, така и публични отношения.

Държавната власт установява единство в многообразната съвкупност от обществени отношения по два начина: саниране и регулиране.

Държавността включва множество традиционни, народности, религиозни и пр. отношения, които се регулират от обективни норми. Те определят нейната етно-културна специфика. Държавата допуска този порядък в обществения живот като приема и защитава самостоятелното действие на обективните норми. Санирането на възприетия ред в този кръг от отношения може да получи и изричен, законов израз. Напр. може законово да се определи официално или традиционно вероизповедание.

Държавната власт е средство за осъществяване и на регулативна функция. Чрез нея се определя и задължителния ред в отношенията, които са предмет единствено на държавно регулиране. В този план държавата съществува като система от наложителни (установени от властта) координирани и субординирани човешки действия.

Върховенството на държавната власт позволява нейната регулативна намеса и в сферата на спонтанния ред, която по правило тя само санира. Така свободата на вероизповеданията се свърза със забраната за използване на верските убеждения за политически цели, свободата на идеологиите се съпътства от забраната за обявяване на някоя от тях за държавна и пр.

Политическият характер на държавната власт извежда на преден план политическите отношения в съвременната държава. Те стоят в центъра на всяка държавност без да са единствените и основните. Те са с главна роля, защото чрез тях се формира и осъществява държавната власт. Политическите отношения са отношения между гражданите и техните общности по повод установяването, реализирането и запазването на държавната власт.

4. Друга особеност на атрибутивното проявление на държавата произтича от нейната правна организираност. В държавата всички съществени социални отношения и връзки, изграждащи държавността, са подредени по общозадължителен начин от правото. Съвременната държавна власт е юридическа власт, редът в отношенията се осъществява от правото. Именно чрез правото индивидите получават качество на участници в държавно регулираната сфера на обществения живот, както и общите правила (правните норми) определят тяхното дължимо поведение като страни в държавно урегулираните отношения. Тези обществени отношения се реализират като правни отношения.

Правото регулира както отношения, възникващи за задоволяване на потребности на отделния човек (частни отношения), така и отношения, свързани с обществените интереси, осъществявани в обща полза (публични отношения). На тази база се обособяват двата дяла на съвременното право частно и публично.

Частното право урежда отношенията в гражданското общество. Публичното право урежда неполитически и политически отношения. В неполитическите публични правоотношения влизат отношенията между държавни органи и граждани и държавни органи и общности, имащи за предмет публичните права и задължения на субектите. Тук се включат и отношенията между държавните органи, които биват устройствени, организационни и функционални.

В кръга на политическите отношения, уредени от публичното право, влизат отношенията между гражданите и политически формиращите се държавни органи, между политически субекти и държавни органи, между политически обвързани държавни органи.

Извън кръга на политическите отношения остават отношенията между деполитизирани държавни органи (напр. съдебните), които са правно уредени, а извън обхвата на публичното право остават отношенията между политическите субекти, които са политически, но не са правно установени.

5. Държавността е най-дълбокото проявление на държавата. След като веднъж се формира, тя оказва трайно влияние върху субстанционалното и институционалното проявления на държавата.

По отношение на субстанцията държавността става определяща, защото всеки човек се социализира върху основата на съответната държавност. Неговият общосоциален ценностен модел е нейно отражение.

Държавата като институция от една страна утвърждава държавността, а от друга се крепи върху нея. Държавността съхранява и възпроизвежда самостоятелно реда в отношенията. Ето защо е възможно държавата да не съществува като институция, да са ликвидирани държавната власт и националното законодателство, но да се запази държавността. Така близо 7 века не е имало институционално съществуване на България, но това не е довело до унищожаване на българската държавност.


ИНСТИТУЦИОНАЛНО НИВО НА ДЪРЖАВАТА


1. Държавата на институционално ниво се проявява като определена организация, система от органи и институции, които осъществяват държавната власт. На това ниво държавата съществува като държавен апарат. Това проявление е най-ясно очертано, най-отчетливо за всички и затова обикновено то се отъждествява със самата държава и тя се разглежда единствено като държавен апарат. Това проявление на държавата е важно, но не е единствено. То не бива да се преувеличава.

2. Общото в характеристиката на разглежданото проявление на държавата представя държавния апарат като управленски апарат, чрез който се осъществява присъщото на всяка колективност управление на общите дела. Обособяването на държавния апарат като управленски апарат е обективно обусловено от развитието на общественото производство и отделянето на управленския труд от производствения. Това отделяне и неговият резултат формирането на държавния апарат, е обективна закономерност на обществото.

3. Държавният апарат е система от държавни органи и държавни институции, чрез които се осъществява държавната власт и се управлява в глобален план държавно организираното общество. В държавния апарат съществува 2 структурни образувания системата на държавните органи и системата на държавните институции. Първата е водеща.

Държавният орган е основна съставна част на държавния апарат, състояща се от длъжностни (служебни) лица, които имат определени държавно-властнически правомощия. На основата на това определение може да се изведат признаците на държавния орган.

Той:
а) е обособен самостоятелен елемент на държавния апарат. Той е организационен субект, който притежава и осъществява определени властнически правомощия, който реализира държавната власт;
б) е самостоятелен субект по публичното право. Неговата правосубектност се реализира от физически лица. В качеството си на служебни лица те персонифицират държавния орган като отделен правен субект;
в) извършва действия, които са свързани с осъществяването на определена държавна функция и са ограничени в кръга на точно определени дейности. Те се установяват с юридически актове и очертават полето на неговата компетентност. Всяко действие на държавния орган извън неговата компетентност е правно недействително.

Системата на държавните органи е формирана от съответни свързани помежду си подсистеми (органи на изпълнителната власт, органи на съдебната власт), които са йерархично изградени. Връзките между тези системи са координационни и субординационни. В резултат държавните органи действат като цялостна система държавен апарат.

4. Държавният орган осъществява своята дейност с помощта на практически изпълнители, организирани в служебен апарат администрация. Това е апаратът, предоставен на държавния орган, необходим за осъществяването на неговата дейност.

По принцип всеки държавен орган се подпомага от своя администрация, но има и изключения (като министър без портфейл).

Организацията на администрацията няма единен правен режим и следва спецификата на различните държавни органи.

На първо място администрацията се дели на политическа и неполитическа. Съществува автономия в организирането на администрацията в държавните институции с политически характер (президентство, парламент). Работещите в тези политически администрации се назначават по трудов договор с политически характер. Те не са държавни служители и участието им в съответната администрация може да приключи с едностранно волеизявление на действащия ръководител.

Определящото начало при формирането и действието на политическата администрация е политическата лоялност. Това изискване частично важи и към неполитическата (професионалната) администрация. Последната включва държавни служители (заемащи ръководни и експертни длъжности) и лица, работещи по трудово правоотношение, които са помощен персонал. Политическата администрация е включена в политически кабинет. Такива кабинети сформират само централните органи на изпълнителната власт министър-председателя, зам. министър-председателите и министрите.

Органите на съдебната власт, както и Конституционния съд, са политически неутрални. Там няма политическа администрация. Лицата, работещи там, не са държавни служители.

На второ място администрацията при военните институции (МВР, МО) се дели на цивилна (гражданска) и военна (военизирана). Цивилната администрация на МВР и МО се дели на политическа и неполитическа. Военната администрация е само неполитическа. Всички военнослужещи са държавни служители.

Държавният орган и неговият служебен апарат не бива да се смесват. Служителите от апарата нямат властнически правомощия, не реализират държавна власт, не са държани органи. Напр., Народното събрание е различно от администрацията на Народното събрани, Конституционният съд от неговата администрация и пр.

5. В организационен план държавният орган и принадлежащия му служебен апарат образуват държавната институция. В този аспект държавният апарат представлява система от държавни институции. Институцията е форма на нормативно организиран тесен кръг отношения с оглед възложената им управленска функционална насоченост.

Институциите имат самостоятелна вътрешна организация и се означават с различни наименования, понякога еднакви или производни от наименованието на ръководещия ги орган. Така институции са Президентството, Народното събрание, министерствата, държавните агенции, държавните комисии, изпълнителните агенции, главното управление и пр.

Институциите, принадлежащи към трите власти, се означават още с родовото понятие ведомство. Освен ведомствата съществуват и други държавни институции, които осъществяват специфична дейност. Те притежават по-голяма автономия с цел да се осигури тяхната политическа необвързаност, която се осъществява както при начина на формиране на съответните държавни органи, така и при предоставеното им самоуправление. Това са държавните учреждения. В този смисъл учреждения са БНБ, висшите училища, БТА и пр.

6. Държавното управление не се изчерпва само с реализирането на държавната власт. То е дейност по общото ръководство на обществените процеси. Ръководството е ориентирано към обществото и в този план дейността на държавния апарат е поставена в негова услуга. Обществото чрез данъците осигурява издръжката на държавните органи и служителите в институциите, като предварително заплаща предоставяните от тях услуги. Държавният апарат осъществява своята дейност в един непазарен кръг. Държавният апарат предоставя услуги под формата на доставки, а не на сделки. Съществува тенденция, която не следва да се толерира, за прехвърляне на част от дейностите на държавния апарат в пазарния кръг, за осъществяването им като сделки, за предоставянето им за извършване на търговци.

7. Държавният бюджет осигурява както възнаграждението за доставките, извършвани от държавните институции по отношение на обществото, така и средствата, необходими за тяхната дейност. Действието на институциите налага използването на различни услуги (консумативи, ремонти, поддръжка и пр.), които се осъществяват в пазарния кръг.
За да могат институциите да участвуват в гражданския оборот и да сключват сделки с други правни субекти, те получават качеството юридически лица по частното право. Като юридически лица те се представляват от техния си ръководител. Той в случая осъществява дейност по стопанско управление. Осъществяването на тази дейност е ограничено в рамките на съответния бюджет и се контролира от Сметната палата.

8. В качеството си на ръководител на определена институция, държавният орган осъществява и управленска дейност вътре в нея. Тя е насочена към нисшите държавни органи в нейните рамки, към нейните служители и работници. Тази вътрешна организационна власт очертава осъществяването на специфична дейност, присъща на всеки държавен орган. Тя е насочена към управлението на дейността на институцията и има смесен административно-дисциплинарен характер. Тук държавният орган действа като ръководител на администрацията.

9. Дискусионен е въпросът за правното качество на държавният орган като елемент на държавния апарат. Според френски автори държавният орган действа в качеството си на представител на народа. Според германски автори, съвременната държава като организирана общност се самоконституира в правен субект, в юридическо лице. В това си качество тя е способна да изявява правно значима воля, като сформира свои органи, които действат от нейно име. Така държавните органи действат в качеството на органи на държавата като юридическо лице. Оттук произтича тяхната дееспособност в сферата на публичното право, осъществявана чрез властническите им правомощия.

Правилно е да се приеме, че у нас Президента и Парламента действат като представителни органи по пълномощие на народа. Всички останали органи действат като органи на държавата юридическо лице.

10. Съществуват различни видове държавни органи. Критерият за тяхното разграничаване е специфичното проявление на признаците, които характеризират държавния орган като обективна даденост.

Държавният орган е самостоятелно звено в държавния апарат със свои властнически правомощия. В зависимост от това дали правомощията на органа са определени от закона или са делегирани от друг, държавните органи се делят на първични и производни. Делегирането става чрез изрично упълномощаване. Правомощията на производния орган се определят от първичен и винаги са ограничени. Те са част от правомощията на първичния орган. Делегирането е различно от заместването. При последното е налице генерално упълномощаване, заместващият встъпва в длъжността на титуляра и осъществява изцяло неговите правомощия.

Държавният орган се състои от лица, които осъществяват предвидените правомощия. С встъпването си в длъжност те стават служебни лица и персонифицират държавния орган като правен субект.

В зависимост от числеността на служебните лица, които се включват в персоналния им състав, държавните органи се делят на еднолични и колективни.

Персоналният състав на държавните органи се формира чрез избор или чрез назначаване. От тази гл. т. държавните органи се делят на изборни и назначаеми.

Всеки държавен орган притежава своя компетентност, но тя е различна по териториален обхват и по предмет.

В зависимост от свята териториална компетентност държавните органи се делят на централни и местни.

11. В теорията е прието, че предметният обхват на компетентност на държавните органи се определя от функциите, които осъществяват. Държавата осъществява различни политически, духовни, социални и пр. функции, които само допълват основните, т. е. юридическите функции. Именно последните се приемат за критерий за разделението на държавните органи на органи на законодателната власт, на изпълнителната власт и на съдебната власт. Самостоятелно място в системата на държавните органи заемат органите на военната власт и военизираните институции.

От друга страна съществува различие между функции и власти. Освен това понятието функции се разбира по различен начин и се смесва с понятието дейност, с формите на дейност на държавните органи. Функциите са основни насоки в дейността, а дейността (дейностите) са нейното съдържание. Функциите са присъщи на държавния апарат като цяло, на цялата система от държавни органи. Функциите се осъществяват чрез различни форми на дейност и именно те се разпределят между държавни органи. Така всеки държавен орган осъществява различни функции, но в рамките на присъщата за него част от тях вид дейност, за която той има правомощия. Обособяването на държавните органи изразява автономното действие при осъществяването на единни, общи задачи.

Ето защо предметният обхват различава държавните органи според изричната или определящата им компетентност върху вид дейност в рамките на определена функция.

12. Компетентността на всеки вид държавен орган дава израз както на определена дейност, така и на определена функция, но докато функциите ги обединяват, дейностите ги разграничават.

Съвременната държава осъществява 4 (юридически) функции: правотворческа, изпълнително-разпоредителна, правозащитна и контролна.

Правотворческата функция се осъществява основно в 2 форми на дейност: законодателна и подзаконова правотворческа дейност. Последната се осъществява с цел да се организира изпълнението на законите, да се даде първична уредба на неосновни обществени отношения или на отношения с временен характер или пък при уреждане на ведомствени отношения.

Ако приемем, че съдебната практика играе роля на източник на правото, то тълкувателната дейност на ВКС и на ВАС представлява трета форма на дейност, чрез която се осъществява правотворческата функция на държавата. Но следва да се има в предвид, че правовият ред не е спонтанен, докато съдебните решения са. Съдебните решения също така признават или не права и задължения, установени от закона. Освен това съдът дава правата, законът дава правото.

Изпълнително-разпоредителната функция на държавата се осъществява чрез дейност по издаване на индивидуални административни актове, издаване на общи административни актове и налагане на принудителни административни мерки.

Издаването на индивидуални административни актове е пряко свързано с прилагането на закона. То става в диспозитивна форма (т. е. прилага се диспозицията на правната норма) или в санкционна форма (т. е. прилага се санкцията на правната норма). Правомощията по осъществяване на тази дейност са разпределени между различни органи на изпълнителната власт.

Макар и по изключение, правомощия да издава актове, приравнени на индивидуалните административни актове имат и органи на съдебната власт. Така конститутивните решения на съда в рамките на административното правосъдие играят роля на административен акт.

Дейността по издаване на общи административни актове е от преимуществена компетентност на административните органи.

Дейността по налагане на принудителни административни мерки също е предоставена на административните органи и на съда. Следва да се различават правомощията по налагане на тези мерки от дейността по фактическото им осъществяване.

Правозащитната функция се осъществява чрез правосъдна дейност, правораздавателна дейност и правоохранителна дейност.

Функцията е родово понятие, а дейността видово понятие.

Правосъдието е дейност по решаване на правни спорове от съдилищата. Правосъдната дейност е от изключителната компетентност на съдилищата. Всички други извънсъдебни органи административни юрисдикции, доброволни арбитражи, Конституционен съд и пр., осъществяват правораздавателна дейност. Тя е решаване на правни спорове не от съда.

Органите на прокуратурата и на следствието осъществяват правоохранителна дейност. Тя е насочена не към решаване на правни спорове, а към охрана на законността.

Контролната функция включва дейности по осъществяването на контрол върху реализирането на първите три функции.

Дейността по реализирането на всяка функция се обективира в правен акт. Поради това контролът върху отделните дейности, чрез които се осъществяват функциите, е контрол върху правните актове на съответните държавни органи. Тук не се включват различните форми на обществен, политически и дисциплинарен. контрол.

Конституционният съд контролира законодателната дейност на Народното събрание. Той има изключителната компетентност да упражнява контрол за конституционосъобразност на законите. Това е самостоятелен вид дейност на КС, която не се покрива с неговата правораздавателна дейност. По начало държавните органи не осъществяват само една функция или само една дейност.

Контролът върху подзаконовата нормотворческа дейност се осъществява от Върховния Административен Съд.

Съдебният контрол се разпростира върху всички актове на органите на изпълнителната власт индивидуални и общи. Едновременно с това те подлежат и на административен контрол от страна на вишестоящ административен орган.

Контролът върху дейността по осъществяването на правозащитната функция се осъществява от прокурорските органи във формата на общ надзор за законност.

Правораздавателната дейност на несъдебните юрисдикции (без тази на КС) се контролира от съдилищата.

13. Всяка отделна държава отстоява правото си на самостоятелно съществуване. То се изразява в признаването й като самостоятелен субект по международното публично право. Съдържанието на това право включва независимост на държавата, съхраняването й като субстанция и като институция.

Самозащитата на държавата е особена нейна функция, която се осъществява, както останалите, от всички видове държавни органи. Особеното произтича от това, че за нейното реализиране в системата на държавния апарат се създава нарочен апарат за защита. В държавата се обособява военна власт, която се осъществява от свои органи и чрез свои институции въоръжени сили. Те си взаимодействат и се контролират от останалите държавни органи.

Свое място в осъществяването на защитната функция на държавата заемат институциите на държавната власт. Те използват, както всички други държавни органи, принудата като метод на действие с цел защита на държавата.

Служителите на тези военни институции имат изключителната компетентност да използват въоръжена и невъоръжена принуда, да упражняват физическо насилие.

Тези органи не са административни, но издават индивидуални административни актове, които подлежат на административен и съдебен контрол.

38 Държавният апарат осъществява своята дейност чрез различни методи, т. е. начини на въздействие по отношение на лицата.

Тези методи са два на убеждението и на принуждението.

Убеждението е въздействие върху лицата, което има за цел да създаде вътрешна мотивация към правомерно поведение. Производен от него е метода на поощрението, при който има стимулиране чрез материални и морални средства.

Принуждението е въздействие извън, независимо дори против волята на лицата за извършване на определени правомерни действия (бездействия).

Принуждението се осъществява в 3 форми: психическа, физическа и фактическа (чрез принудителни административни мерки, целящи да предотвратят или прекратят дадено неправомерно поведение).

15. Държавният апарат осъществява цялостната си дейност по управление на държавата, реализира дейността на суверена. Но е възможно суверенът сам пряко да участва в управлението на държавните дела, пряко да взема управленски решения. Формата за това е референдума.

16. Особеното в проявлението на държавата на институционално ниво от гл. т. на правото се разкрива в 2 насоки. Държавата съществува едновременно като правоустановяваща и като правоустановена институция.

Държавата е правоустановяваща институция защото дава институционален живот на правото чрез осъществяването на своята правотворческа функция.

Държавата е правоустановена институция, защото държавният апарат се изгражда и действа на основата на правото.

39 Особеното в проявлението на държавата на институционално ниво произтича от властта, характеризираща държавния апарат като политическа властова институция. Държавният апарат действа едновременно като политически субект и като политически обект.

Като политически субект държавният апарат представлява организирана група от лица, в ръцете на които е предоставено реализирането на властта. В този план държавата съществува чрез своя персонален управленски състав.

Има 2 принципа, на основата на които се формира човешкия субстрат на държавния апарат. Това са принципа на политическата лоялност и принципа на професионализма.

Независимо от по-голямата или по-малка политическа обвързаност, държавният апарат запазва и определена самостоятелност както по отношение на обществото като цяло, така и спрямо политическата сила, която управлява, в частност. Държавният апарат може да формира и защитава свои собствени интереси.

Като политически обект държавата съществува като система от органи и институции, чрез които единствено е възможно реализирането на властта, управлението на държавата. Тук проявлението е не чрез личния състав, а чрез самия механизъм на държавния апарат, схванат като машина, като средство за управление. Държавната власт не може да се реализира извън държавния апарат и затова държавата като институция се явява обект на политическите стремежи, обект на политическата борба, на политическите отношения.

Форма на държавно устройство. Форма на политическия режим. Форми на държавното управление.


ФОРМА НА ДЪРЖАВНО УСТРОЙСТВО


. ПОНЯТИЕТО ФОРМА НА ДЪРЖАВАТА

1.1. Всеки обект, всяка съществуваща обективна даденост, има свое съдържание и своя форма. Не съществуват безсъдържателни явления, както и безформени. Всяко съдържание получава своята форма. Формата е организация на съдържание.

Държавата като вид социално явление не прави изключение, тя съществува в определена форма.

Съдържанието на държавата като социална организация се проявява в разгледаните три нива. Те показват съществуването на държавата, проявата на нейното съдържание. Същевременно във всяко едно свое проявление съдържанието е оформено, получава своя форма. Ето защо на трите нива на съществуване на държавата съответстват и три нейни форми. Това са форма на държавно устройство, форма на политически режим и форма на държавно управление.

Тази концепция за трите форми на държавата е възприета в съвременната правна теория, но често се интерпретира само от позициите на институционалния подход. Така съдържанието на понятието форма на държавата се извежда от организационните характеристики на държавния апарат и от начина на разпределение на функциите на държавната власт между различните институции на държавата. Тази трактовка дава вярно външно описание на държавните форми, но не може да ги обясни. Съдържанието на държавата не се свежда само до властовия ред. Държавата не е просто машина за властване.

1.2
. Формите на държавата могат да бъдат разбрани само чрез концепцията на Йелинек за конституивните елементи на държавата. Чрез тези елементи той формулира социалното съдържание на държавата, а не нейната социална същност. Съдържанието има елементи, а същността признаци. Отъждествяването на двете категории същност и съдържание е методологическа грешка.

Според Йелинек съдържанието на държавата включва територия, население и власт. Тези три елемента на съдържанието се проявяват в три отделни форми. Самият Йелинек обаче свежда формата на държавата до формата на държавно управление (монархия република). Според него формата на държавата (която той ограничава само до форма на управление) е юридически израз на волеви отношения. Тъй като по своята същност държавата е социална общност, организирана чрез съзнателно определен властови и правов ред, то формите на нейното съдържание действително отразяват волеви отношения. Ако разглеждаме държавата като колективен правен субект, то можем да говорим за формата като начин на изграждане на волята на този субект, на волята на държавата. Това в България е сторено от Г. Близнашки в книгата му от 1999 год. Формата на държавата.

От тази позиция като се отчете обаче действителното съдържание на държавата, отразено в нейните нива, може да се изведат различни измерения на изграждане волята на държавата, различните волеви отношения. Това са отношенията между частите на държавата и държавата като цяло, отношения при приемане на политически решения, отношения между управляващи и управлявани. Посочените три отношения характеризират формата на държавно устройство, политически режим и формата на държавно управление.

1.3. Всяка форма обединява, интегрира съдържанието. Това е нейната същност. По отношение на държавата интегрирането се съпътства със структуриране на съдържанието, което също има волеви израз, но се обуславя и от фактори извън волята.
От една страна щом формата на държавата се изразява във волеви отношения, трябва да изведем и техните страни, техните участници. Ето защо съответното съдържание трябва да бъде структурирано: териториално и териториално-политически общности, политически субекти и политическа система, държавни органи и държавни институции. От друга страна структурирането, макар и волево, не може да се осъществи произволно, освен ако не става чрез сила. Структурирането отчита обективните обстоятелства, като се започне от етническия състав на общността, през модела на социалната структура, целите на държавата и тяхното ефективно постигане и се стигне до мястото на държавата в международната общност.

Ето защо формата на държавата е начинът на структуриране и интегриране на нейното съдържание посредством правно установени волеви отношения.

2. Формите на държавата следва да се различат от типа на държавата.

Категорията тип разкрива общите черти, присъщи на различните страни на явлението държава, изведени на базата на сходството между различните отделни държави. Типизацията е специфичен метод на общотеоретично изучаване на явлението държава. В този смисъл и изучаването на формата (формите) на държавата става чрез типизация на същностните черти на тази нейна страна. Типизацията е логическо средство, чрез което се извежда категорията форма на държавата.

В разглеждания план правната теория допуска само едно изключение, като означава етапите, стъпалата в историческото развитие на явлението държава (обособени пак чрез типизация) също с категорията тип исторически тип държава. В този случай и средството, и резултата (понятието) се означават с един и същ термин. Така, когато разглеждаме държавите или ги съпоставяме в исторически план се използва понятието исторически тип. Съвременната държава е от граждански, буржоазен или както неточно я наричат някои от либерален тип. Ето защо е неправилно съвременната държава да се определя като държава от правов, парламентарен и пр. тип. Неправилно е също така държавите да се определят като държави от монархически или републикански тип, парламентарен или авторитарен тип, и пр. Всички изброени понятие изразяват установените чрез типизация отделни форми на държавата, а не историческите й типове.

3. Формите на държавата трябва да се различат и от понятията, използвани за означаване на нейното политико-философско обосноваване. Последните я характеризират от гл. т. на схващанията за предназначението на държавата. Търсенето на отговора за смисъла от съществуването на държавата води началото си от древността и неизменно съпътства държавознанието.

Краят на Средновековието извежда идеята за благотворната държавна репресия, противостояща на религиозните войни. Най-ярък привърженик на тази идея е Т. Хобс. Мирът се е схващал като деспотизъм.

Новото време изгражда философията на държавата върху основата на естественото право и вижда нейния резон не в налагането на деспотизма, а в защитата на свободата. Смисълът на държавата се извежда от нейното предназначение да установи и гарантира свободата на всеки индивид. Оттук държавата на Новото време се определя като либерална държава.

Либералните права, които държавата защитава, осигуряват свободата на собствеността и свободата на договаряне при условията на свободния спонтанен пазарен ред. Те гарантират автономията на индивида като равнопоставен правен субект да преследва самостоятелно своите цели нарастващо задоволяване на все по-широки потребности. Идеята на либерализма е тази, че стопанската свобода ще осигури социалната справедливост.

Същевременно неравномерното разпределение на собствеността, разделението на обществото на различни социални групи, поставят под въпрос и дори игнорират предпоставките за равна възможност от използването на равни свободи. Този обективен факт налага модела на социалната държава. Тук смисълът на държавата, нейното предназначение се свързват не само с правата, а и с осигуряване на необходимите условия за да може те да се ползват. Въвеждат се социални права, които трябва да осигурят по-справедливо разпределение на произведеното богатство и ефективна защита от обществено произведените опасности. Моделът на социалната държава включва и мерки за преразпределение на благата. По същество той е потребителски патернализъм. И в либералната, и в социалната държава резонът се проектира върху един абстрактен индивидуализъм. В действителност обществото е социално разслоено: социално силните се обединяват, а социално слабите разчитат на себе си. При сегашните условия е нужен нов модел на държавата, който да наложи нов смисъл от нейното съществуване баланс между свободния пазар (сферата на сделките) и непазарния кръг (сферата на доставките). Това ще е бъдещата общностна (комунетарна) държава.

Определянето на държавата като либерална или социална не произтича и не е свързано с формите на държавата. Либерална или социална е както унитарната, така и федеративната държава; както монархията, така и републиката.


. ФОРМИ НА ДЪРЖАВНО УСТРОЙСТВО

1. На субстанционално ниво държавата съществува в две форми унитарна (единна) и федеративна (съюзна) държава, федерация. Те изразяват спецификата на структуриране и интегриране на субстанцията на държавата население и територия. На това ниво на проявление се структурират териториалните общности и политико-териториалните общности. Интегрирането се осъществява чрез разделяне на функциите на държавната власт между тези общности.

2.1. Унитарната държава съществува като една политико-териториална общност. В нейните рамки се обособяват административно-териториални общности общини (околии, окръзи и др.) като структурни елементи. Механизмът на интеграция се осъществява чрез упражняването на една централизирана държавна власт, съчетано с местно самоуправление.

Унитарната държава има една законодателна, изпълнителна и съдебна власт, които се осъществяват от едно законодателно тяло и централизирани изпълнителни и съдебни органи. Тяхната властническа компетентност е установена в една Конституция и едно единно законодателство и се простира върху цялата територия и население.

Ефективността на управлението се постига чрез деконцетрация на изпълнителната и съдебната власти посредством разделяне на дейности между централни и териториални техни органи. Законодателната власт и централните органи на изпълнителната и съдебната власти имат обща национална компетентност и изразяват централизирания правов ред. Териториалните органи на властта имат териториална компетентност в зависимост от административно-териториалното деление на държавата и обособяването на съдебните райони.

2.2. В съвременната държава интеграцията се осъществява и чрез децентрализиране на властта, което намира израз в самоуправлението на административно-териториалните общности.

В унитарната държава се установява и реализира една държавна власт. В този смисъл административно-териториалните общности нямат своя власт. Децентрализацията е в делегирането, в прехвърлянето на тези общности на право да реализират държавната власт. Затова органите на местно самоуправление условно се определят като местни власти.

Целта на местното самоуправление е да се включи териториалната общност в управлението на обществените дела чрез непосредствено участие в демократично създаване на органи по места, чиято дейност да бъде ефективна и близка до гражданите, като отчита спецификата на конкретните местни условия. Съобразно посочената цел се определят и границите на самоуправлението. У нас то се осъществява от общинска администрация, ръководена от избран кмет на общината и съставен чрез избори Общински съвет.

Упражняваната от местните органи власт е ограничена в няколко насоки. Първо, те регулират и управляват обществени дела в рамките на закони. Те упражняват една делегирана компетентност, която не могат да надхвърлят. Местните органи не могат сами да определят кръга на своите правомощия. Правото им да нормират и управляват не е първично, а производно и затова ограничено. Второ, дейността на местните власти е поставена под контрола на държавната власт, който се осъществява както от органи на изпълнителната власт, така и от съдебната власт. Трето, самото структуриране на териториалните общности, както и организацията на местните органи се определя от централната държавна власт по законодателен път.

2.3. В някои унитарни държави съществуват специфични етнически, исторически и географски особености, които се провяват в естествено структуриране на отделен вид териториални общности. Съобразяването им с тях се отразява в държавното устройство, като им се предоставя автономия. В тези случаи говорим за автономни области или автономни образувания. Напр. в рамките на Великобритания като унитарна държава, автономия притежават Шотландия и Северна Ирландия. В Дания автономия има остров Гренландия. В Испания Страната на баските, Каталония, Андалусия и Галисия.

Автономните териториални общности се различават съществено от чисто административните териториални общности муниципалитети (общини, области, провинции и пр.). Първо, муниципалитетите се създават със закона, докато автономните области се признават със закон. Автономните области съществуват обективно като исторически или географски дадености.

Обстоятелството, че населението на повечето съвременни държави е полиетническо по състав, че включва национални малцинства и те се признават от държавата, в никакъв случай не може да обоснове претенции за автономия. От една страна защото липсва историческа традиция. Държавата може да признае само нещо обективно съществуващо, но не и субективно желано. От друга страна, самата Рамкова конвенция за защита на националните малцинства, както и другите международни актове за защита правата на човека, гарантират индивидуални, а не колективни права.

Второ, муниципалитетите получават със закон правото да се самоуправляват, да реализират само административна (изпълнителна) власт. Автономните общности имат значително по-широка компетентност. Тя е отразена в самия термин автономос (собствени закони). Автономните общности формират собствено законодателно тяло и упражняват собствена законодателна власт. Кръгът на законодателната компетентност на тези органи е определен в съответната конституция на унитарната държава. Автономните области осъществяват и своя изпълнителна власт и формират съответни органи правителства.

Същевременно автономията е ограничена и се осъществява под контрола на централната власт. Това е една от разликите на автономните области спрямо федератите в съюзната държава. Друга разлика е тази, че автономните области не са самостоятелни държавни образувания. Тяхното съществуване зависи от държавата. При федерациите федералната държава зависи от федератите. Второ, федератите приемат и се ръководят от собствена конституция, докато автономните общности приемат само статут (ограничен устав) с ограничено устройствено съдържание. Трето, централната власт осъществява непосредствен административен контрол върху дейността на автономните области чрез свои представители (пълномощници, губернатори, наместници и пр.). Унитарната държава има единна съдебна власт и правна система. Само в Шотландия съществуват самостоятелни правна и съдебна система. Четвърто, за разлика от федерацията автономията не води до отделно гражданство на лицата, населяващи областта. Всички са граждани на унитарната държава. Изключение са автономните области и автономните окръзи на Руската федерация.

3.1. Втората форма на държавно устройство е федерацията. Федерализмът е модел на структуриране на политико-териториалните общности и тяхното интегриране в обединена политическа общност. Той се осъществява чрез обособяване и обединяване на държави.

Федерацията е съставна държавна общност, която включва федералната държава и държавите федерати. Федералната държава включва като свои части федератите, но те запазват своята държавна самостоятелност, не се сливат в една обща държава. Федерализмът е начин за вертикално разделение на властта между федералната държава и федератите като две различни държавни организации. Всяка от тях учредява и упражнява своя държавна власт, като двете нива на властта са координирани и същевременно независими едно от друго. Когато регионалната власт е зависима от централната, държавата е унитарна. Когато централната власт е зависима от регионалните, е налице конфедерация, съединение на държави. Федерацията е средата на тези две крайности: тя е съюз на държави, които съществуват чрез разпределение на взаимно ограничени и самостоятелни федерална и федератна власти.

В съвременния свят федерации са САЩ, Мексико, Бразилия, Аржентина, Индия, Пакистан, Малайзия, Австралия, Канада, Русия, Германия, Австрия, Швейцария, Белгия, Югославия и др.

3.2. Федерацията се образува на конституционно-правно основание. Конституирането й става чрез приемане на федерална конституция.

По своя етнически състав федералната държава може да се създаде като еднонационална (САЩ, Бразилия, Мексико, Германия, Австрия) или като многонационална (Русия, Югославия, бившата Чехословакия).

В мнозинството случаи федералната държава се образува от няколко унитарни държави. До федерална държава може да се стигне и чрез обособяване в унитарна държава на нови държавни образувания (Бразилия, Австрия, Белгия и пр.).

3.3. Федералната държава обединява населението и територията на федератите в едно цяло, върху което упражнява собствена федерална власт. Тази власт е първична и произтича от съвкупната обединена общност. Всички граждани на федератите стават граждани и на федерацията.

Властта на федералната държава е самостоятелна и независима. Федералната държава има свой законодателен орган и свои органи на изпълнителна и съдебна власт. Законодателното тяло винаги е двукамерно. Долната камара (конгрес) изразява интересите на отделните федерати чрез техните представители, горната камара (сенат) изразява интересите на цялото, на съюза.

Възможността на федералната държава да увеличава или ограничава своята компетентност е заложена във федералната конституция чрез модела на съотношение с федератната власт. В това отношение има три принципа. Първият е дуалистичен федерализъм. В тези случаи Конституцията на федерацията изрично предоставя на федералния парламент кръг от въпроси, по които единствено той може да вземе законодателни решения, да приема общи за федерацията закони. Всички останали въпроси, извън изрично посочените, са в кръга на компетентност на федератите и се решават от техните законодателни органи. Така е в САЩ, Мексико, Бразилия, Швейцария.

Вторият принцип е за двете изключителни сфери на компетентност. Тук конституцията определя изрично както сферата на компетентност на съюзния законодателен орган, така и сферата на законодателна компетентност на отделния член са съюза. Така е във ФРГ и в Канада.

Третият принцип установява успоредно три сфери на компетентност: една на съюзния законодателен орган, една на федератите и една на съвместна компетентност на съюза и федератите. Така е в Индия и Малайзия.

Федералната държава е носител на собствен държавен суверенитет и е самостоятелен субект на международното право.

3.4. В рамките на съюза неговите членове федератите запазват своята държавна самостоятелност. Те формират своя държавна власт, която реализират в границите на своята територия. Федератите осъществяват своя законодателна, изпълнителна и съдебна власт без намеса и пряк контрол на централната (федералната) власт.

Спорен е въпроса за държавния суверенитет на федератите. В първите федерации носител на държавен суверенитет е само федералната държава. При социалистическите федерации федератите имат своя самостоятелен държавен суверенитет.

Суверенността на федератите се проявява и във връзка с установяването на право на сецесия. Сецесията е призната възможност за федерата да излезе от федерацията, да напусне по своя воля федерацията и да продължи съществуването си като отделна държава.

Правото на сецесия се отрича от някои, тъй като според тях било противоречало на логиката на създаване на федерацията. Всъщност сецесията е суверенно право на всяка национална общност. Сецесията няма логика и е недопустима единствено в еднонационалните федерации. В многонационалните федерации тя е допустима и се прилага. Така Сенегал излезе от федерацията с Мали, Сингапур напусна федерацията Малайзия, бившите съветски републики напуснаха СССР и пр.

В границите на своята територия всяка държава-федерат установява вътрешно административно-териториално деление и предоставя самоуправление на своите териториални общности. В устройството на някои федеративни държави се обособяват и териториални общности с отделна автономия. Те не са субекти на федерацията, а съществуват самостоятелно и са на централно подчинение. Така САЩ включват не само отделните щати, но и федералния окръг Колумбия, в който се намира столицата Вашингтон.


ПОЛИТИЧЕСКИ РЕЖИМ



1. На атрибутивно ниво държавата съществува като форми, определени в теорията като форми на политически режим или само като политически режим.

Нееднозначността на категорията форма на държавата води до различни критерии за обособяване на формите на политическите режими.

2. Първият опит да се класифицират формите на политическото управление е дело на Аристотел. Той извежда 3 двойки форми на управление според числеността на управляващите, които дели на правилни и неправилни в зависимост от целите и резултата от осъществяването на властта. Така Аристотел дели формите на управление според 2 критерия: кой управлява и как управлява.

Въпросът кой управлява се отнася до формата на държавно управление, макар че числеността днес не е определящ за нея критерий. Очевидно е това, че управлението, осъществявано от един човек, обуславя структура на държавни органи и взаимоотношения между тях различни от тези необходими и присъщи на управлението от мнозинството.

От Аристотел е останало делението на формите на управление като монархия и република (политея). По отношение на политическия режим Аристотел прилага не количествен, а етичен критерий добро или лошо управление (за него политиката е практическа етика). Съчетаването на критериите и обединяването на двата вида различни форми на държавата, което прави Аристотел, поражда множество противоречия в концепциите на съвременните теоретици.

Донякъде определена яснота в съотношението между форма на държавно управление и форма на политически режим въвежда И. Кант. Той разграничава форма на власт и форма на управление. С оглед на субекта на властта той различава автокрация, аристокрация и демокрация, а като форми на управление определя републиката, където съществува разделение на властите, и деспотията, където то липсва.

3. Властта е средство за установяване на социална организираност. Управлението е дейност по осъществяването на властта. То е дейност, която се състои в използването на властта като средство. От тази позиция управлението на държавно организираното общество се характеризира по три линии: цел, резултат и начин на осъществяване.

Целта на всяко държавно управление е постигане и поддържане на организираност в общността. Дори и теоретично не можем да допуснем съществуването на управление, което да дезорганизира обществото. Анархията, като форма на пълно самоуправление на индивидите, е утопия.

Резултатът от държавното управление се оценява в зависимост от преследвания интерес от управляващите. Те могат да използват властта с оглед на обществените интереси или с оглед на частни интереси.

Същността на управлението се разкрива най-пълно чрез начина, по който се осъществява властта. Властта може да се използва по два начина: като средство за интегриране на обществените отношения или като средства за структуриране и интегриране на обществените отношения.

Държавната власт е политическа власт. Тя се реализира от политически субекти, което обуславя и политическия характер на управлението: то е политическо управление, то е политически режим.

Формите на политическия режим са начините за постигане и поддържане на социалната организираност посредством държавната власт, с оглед определени интереси, чрез интегриране и/или структуриране на обществените отношения.

4. Съществуват 2 форми на политическо управление със свои разновидности. Това са демократичен политически режим (демокрация) и диктаторски политически режим (диктатура).

В своя идеален (теоретичен) вид демокрацията е осъществяване на държавна власт чрез насочване и обединяване на обществени отношения, установяване на необходимото единство в тях чрез съчетаване на личната свобода с обществените интереси. Диктатурата е нейно отрицание.

Първият принцип на демокрацията е разделяне на обществото на частна и публична сфери, на гражданско общество и на публична общност. Обособяването на двете сфери има смисъл и реално, когато се гарантира свободата на гражданското общество, когато в неговите рамки свободно се структурират отношенията между индивидите и техните общности. В този смисъл демокрацията предполага свободно от държавна намеса гражданско общество.

Като сфера на частните интереси гражданското общество винаги е реалност, присъща на държавно организираното общество, но при диктатурата то е политически несвободно.

Несвободното гражданско общество е отворено за политическа намеса. Там управляващите структурират присъщите части отношения, налагат императивен модел на тяхното протичане. Частното съществува относително и във всеки момент може да премине в публично било с акт на произвол (тирания), било на законово основание (тоталитаризъм). Личните, семейните, имуществените отношения в несвободното гражданско общество са обект на интервенция от страна на управляващите (диктатура).

Политическата обвързаност на несвободното Гражданско общество се проявява и в това, че самото му съществуване е производно от съществуването на политическата държава. Ликвидирането на политическата самостоятелност на държавата води и до ликвидиране на нейното гражданско общество.

Началото на демокрацията се свързва с Античността, но в разглеждания план древната демокрация (Гърция, Рим) по същество е диктатура на общността, която кореспондира с диктатурата на определена група (олигархия) или едно лице (тирания, монокрация), съществували през Средновековието.

Действителното начало на демокрацията се поставя в Новото време с признаването на естествените права на човека, на неговата лична автономия и на свободното гражданско общество като сфера на тяхното проявление. Свободното гражданско общество е свободно от политическа опека, от намеса на политическото управление в кръга от частни обществени отношения.

Буржоазната държава признава естествените права на човека на всеки индивид. Като носители на тези права хората са равни помежду си. Затова свободното гражданско общество включва всички индивиди. Същевременно правата се разглеждат като естествени, произтичащи от самата природа на човека, затова те са вечни и неотнемаеми.

При диктатурата обратно на демокрацията естествените права на човека не се признават. Те се игнорират за да се осигури неограничената намеса в обществените отношения. В някои случаи диктаторските режими признават права на гражданина, които като политически публични права се използват за легитимиране на управлението. Тоталитарният режим, осъществяван като диктатура на пролетариата, замества естествените права с концепцията за октроираните (дарените) права.

Вторият принцип на демокрацията е разделянето на публичното пространство, на публичните отношения на политически и неполитически. При демократичния политически режим държавният апарат в основата си е организиран и функционера неполитически. Държавните служители заемат длъжностите си съобразно изискванията за компетентност, а не по политическа принадлежност. Те са лоялни единствено към интересите на общността, съотносими с предмета на тяхната служба, а не към една или друга политическа сила.

Едновременно с това, но без да се покрива с държавния апарат, съществува политическа система. Тя включва политическите субекти и част от държавните органи, които са политически обвързани. Политическата проекция върху определени държавни органи се използва за да се отчете изразената политическа воля на гражданите, а не за установяване на партийност на държавния апарат.

Обратно е при диктатурата. Там публичната сфера е изцяло политизирана в разглеждания план. Държавният апарат се изгражда и действа като политически субект. Той е политически (партиен) апарат и затова като цяло е основна част от политическата система. Служителите се назначават по политическа целесъобразност и осъществяват дейността си като вид политическа дейност.

Демокрацията призна свободата та политическите отношения като израз на борбата на идеологии, институционализирани в политически субекти (партии, политически движения). Свободата на идеите е гарантирана чрез невъзможността една идеология или отстояващата я партия да се утвърдят като държавни единствени или наложени на цялата общност.

Демокрацията е невъзможна без политически плурализъм. Неговата същност не е в числеността на партиите, а в свободата да се формират те и в свободното съревнование между различните идеологии, във възможността обществото да избере само кой политически модел да осъществява.

Демокрацията приема човека като носител на разум и свободна воля за ценност. Поради това при демокрацията политиката се установява като сфера на формулиране и отстояване на рационални идеи за устройство на държавното общество. Ето защо демокрацията изключва религиозните общности и институции от политическия живот, не допуска вярата да се използват за политически цели.

При диктатурата често липсва масова идеология. Вместо това има масова психология, основана върху определен манталитет.

5. Съществен признак на демокрацията като политически режим е установената свобода на структуриране на отношенията: междуличностни и междугрупови, частни и публични, политически и неполитически. Тази свобода не е абсолютна. От една страна обществената организираност налага нейното ограничаване съобразно обществените интереси. От друга страна чисто публичните (неполитически) отношения административни, финансови, процесуални и пр. отношения се определят (структурират) от държавата. Законовият им израз дава основание да ги разглеждаме като средство за защита на социалната свобода, а не като произвол или насилие. Те са и израз на обединяващата, интегриращата функция на държавата спрямо общността съобразно възприетите общи ценности.

Диктаторският политически режим се характеризира със задължително структуриране и интегриране на обществените отношения. Диктатурата налага императивно модели както на частните, така и на политическите отношения. Както при демокрацията свободата не е абсолютна, така и при диктатурата не е абсолютна несвободата. Разграничаващият критерий си остава начинът, по който се използва властта за интегриране на обществените отношения или за тяхното подчиняване на политическото управление.

6. Практическото поведение на управляващите е многообразно и води до теоретично формулиране на множество разновидности на двете форми на политическия режим. По-лесно се оказва да обособим видове диктатура, отколкото видове демокрация.

От конституционноправна гледна точка демократичният политически режим бива пряка или представителна, парламентарна и президентска, конституционна и неконституционна и пр.

От общотеоретична гледна точка демократичният политически режим бива реална и формална демокрация.

Реалната демокрация е относителна завършена форма. Относително, защото тя съответства на обществения прогрес и се развива, усъвършенства заедно с него. Прогресът няма предел, няма предел и демокрацията. Завършена, защото носи теоретично изведените по-горе белези на идеалния демократичен модел, съответстващ на съвременното състояние на развитите общества.

Формалната демокрация предполага посочените по-горе белези, възприема изложените принципи, но в един или друг аспект ги нарушава. Така се променя нейното съдържание и тя съществува реално само като външна форма, като формална демокрация.

Формалната демокрация се характеризира с най-малко 3 признака, които могат да съществуват поотделно или кумулативно.

Първо, при нея държавната власт се използва за неограничено ограничаване на свободата на гражданското общество. Това се изразява в ограничаване на някои естествени права.

Второ, формалната демокрация може да се изрази в използването на властта за обслужване на частни интереси на лица или групи близки или ориентирани към управляващите лица. В този случай в някаква степен се върви към автократичен режим, при който властта се възприема и използва като благо, а управлението като облагодетелстване. Когато управляващите използват властта за обслужване само на своите частни интереси, се стига до бонапартистки режим. Политическите сили са трансмисия към формиране на политическия компонент на субекта на властта. Управляващите са политически обвързани с определена политическа сила, която представляват. Когато се установи баланс между противоположните политически сили, управляващите могат да се откъснат от тях и да управляват единствено в свой интерес, в интерес на бюрократичния държавен апарат. Така Наполеон е използувал равновесието в силите между републиканци и роялисти за да управлява в свой интерес.

Трето, до формална демокрация се достига и при политизиране на държавния апарат. Подмяната на управленския апарат с назначаването на политически съмишленици дори и без необходимия ценз, води до партийно монополизиране на публичната власт и в крайна сметка до автократизъм. Още по-краен вариант е политизирането на роднинска, приятелска, семейна и пр. база, включването в управлението на приятелски, братовчедски и пр. кръгове. Това прави държавата шуробаджанашка (З. Стоянов).

7. Диктаторският политически режим се проявява в 3 разновидности: тирания, тоталитаризъм и авторитаризъм.

Тиранията е диктатура, основана върху произвола. Тя е позната още от Древността. Може да се осъществява от 1 лице или група лица. Тя се характеризира с 2 признака.

Първо, тя е властване без закони, тя е произвол. Тиранията е власт над законите (за разлика да речем от монархията, която е властване на 1 лице в рамките на законите). Волята на тиранина е закон. Типичен пример е ситуацията в Русия след 1917 год., когато основен източник на правото става пролетарското самосъзнание.

Второ, тя е перманентно насилие. Безконтролната власт на тиранина се защитава срещу всички. Тиранията не структурира обществените отношения, тя ги ограничава, изключва като недопустими част от тях. Тираните не определят норми на живот, те просто го отнемат. Тиранинът непрекъснато воюва срещу своите реални или предполагаеми съперници. А те виждат врагове във всички, особено в преуспелите на някакво поприще. Те осигуряват подчинението на другите като ги принуждават да се страхуват. Тиранинът няма приятели, той има само врагове. Най-големите врагове са сред най-близкото му обкръжение (напр. битката срещу врага с партиен билет при социализма).

Тоталитаризмът е легална еднопартийна диктатура, основаваща се на определена безалтернативна идеология (това е водещият признак).

Бенито Мусолини определя тоталитарната (фашистката) държава като държава, в която има тоталитарен ред, тоталитарно управление, една единствена партия, единна обща вяра, икономическа и политическа дисциплина.

Идеологията като форма на общественото съзнание винаги е съществувала и ще съществува. Всяка идеология като форма на теоретичен обществен модел има право на съществуване. Всяко политическо управление почива върху определена идеология.

Идеологическата обвързаност на тоталитаризма го характеризира както с избраната идеология, така и с начините на нейното възприемане и налагане.

Тоталитарната идеология се характеризира с това, че претендира да замени социалните закони с нови, със свои, които да бъдат наложени отгоре чрез политическата власт на държавата.

Поддръжниците на тоталитарната идеология я възприемат като единствено правилна, единствено истинна и я обявяват за научна. Така например ленинско-сталинисткият вариант на марксизма се определяше като наука (научен комунизъм), докато идеологията и науката винаги са били две различни форми на общественото съзнание.

Възприетата тоталитарна идеология се налага на обществото като служебна. В името на абстрактното общо добро тя се налага като единствена общ (тотален) и задължителен за всеки идеологически модел. Държавният апарат го въвежда и контролира като структурира всички обществени отношения съобразно него. Правото легитимира идеологията и служи като средство за тоталното й практическо въплъщение.

При тоталитаризма за разлика от тиранията има законност. При тиранията свободата е несигурна, при тоталитаризма тя е отнета чрез законите. При тоталитаризма индивидът няма автономна сфера, няма независимост, няма частен личен живот.

Единната идеология се налага от единствена партия. Тя осъществява единно политическо ръководство. Тоталитарният политически модел налага партията да бъде йерархически структурирана и така широко разклонена в основата си, че да покрива всички параметри на човешката дейност. Партията винаги се ръководи от 1 човек, чиято непогрешимост се извежда от тази на партийната линия и той се превръща в безалтернативен вожд и в крайна сметка в диктатор. Той се обгражда с близки хора, с които управлява съвместно. Така властта придобива олигархически характер.

Партията съществува и властва благодарение на идеологията и затова предприема всички мерки за да я защитава. Всеки компромис с идеологията е гибелен за тоталитарната партия. Тоталитарната идеология жертва индивида в името на общото благоденствие на отделна част от обществото (германска нация, работническа класа и пр.). Партията пази своите идеологическа принадлежност като ограничава достъпа до нея, като се проверяват кандидатите за членство и пр.

Защитата на идеологията се осъществява чрез контрол върху информацията и комуникациите чрез система от служби и звена, организирани в отделно ведомство Държавна сигурност. Това е апарат, който осигурява сигурността на идеологията и на партията.

Защитата се осъществява не само чрез наблюдение и контрол, но и чрез репресия. Гоненето на политически противници е закономерен белег на тоталитарния режим. Светът се представя за черно-бял и лошите трябва да бъдат унищожени. Въвежда се и категорията потенциални врагове. Това са хора, които нямат обективно някое качество произход, класова принадлежност, занятие, образование, - което изглежда съмнително на партията.

Авторитаризмът е диктатура, осъществявана еднолично или от група лица, без самостоятелна идеология, поддържана на основата на съответен манталитет.

Авторитарният политически режим може да се осъществява от един вожд като личен режим (ген. Франко в Испания) или от група лица (военната хунта на полковниците в Гърция през 60-те години на ХХ век). Възможно е авторитарен режим да се осъществява от една партия. Такива са някои национални партии в бившите колониални държави.

Авторитаризмът за разлика от тоталитаризма допуска ограничен политически плурализъм.

При авторитаризма неговите политически носители не получават властта си чрез вот от избирателите, не са обвързани с тях, не са отговорни пред тях. Тези носители са несменяеми. Те се сменят само чрез сила, но най-често се сменя само властващата група, но не и формата на режима.

Авторитаризмът не се провежда на базата на определена идеология, не се провежда на базата на политическа програма. Авторитаризмът се легитимира само чрез смяна на предишното управление. Авторитарните властници защитават само своята власт, а не идеология. Те бранят статуквото чрез определено законодателство. Идеологията мобилизира масите чрез партията за определена политическа активност. Авторитарните режими разчитат на апатията, пасивността и покорността на масите.

Характерна особеност на всеки авторитарен режим е заместването на идеологията с манталитета. Идеологията е продукт на теоретично мислене, интелектуална концепция, система от идеи. Манталитетът е начин на мислене и възприемане на света, ненормиран и непостоянен. Манталитет е явление от масовата психология. Той се изгражда като послушание и политическо покорство.

Авторитарните режими носят белезите на старите олигархии и се проявяват в 2 разновидности: светска (военна хунта, партокрация) и религиозна (йерокрация) като в Иран, Афганистан при талибаните и пр.


ФОРМИ НА ДЪРЖАВНО УПРАВЛЕНИЕ


1. Проявлението на държавата на институционално ниво разкрива изключително разнообразие от форми, определени в теорията като форми на държавно управление. Съществуват най-различни определения както на съдържанието, така и на видовете форми на управление. За това има една обективна причина непрекъснатото развитие на организацията на управлението на държавата, както и съчетаването на различните видове компоненти, което прави относително всяка интуитивна претенция за завършеност на понятието и за строга класификация на проявленията.

Формата на държавно управление е начинът на структуриране и интегриране на висшите държавни органи, осъществявано чрез определени отношения спрямо и между тях.

2. Класическото разделение на формите на управление е на монархия и република. Но няма твърд научен критерий за тяхното разграничаване.

Първият обективен критерий, който се използва, е числеността на властващите едно лице или мнозинство от хора. Този елементарен критерий, въведен от Макиавели, е приложим към миналите, но не и към днешните държави. Често пъти в днешните държави властта се осъществява еднолично от президент. Често пъти в днешните монархии за суверен е признат народа.

Вторият използван обективен критерий е политическият. Той се основава върху отъждествяването на политическия режим с формата на управление. Така републиката става демокрация, а монархията диктатура. Това отново е неприложимо към днешните държави. Кралство Великобритания е по-демократично от Република Афганистан.

Третия използван критерий е юридическия. Той се използва от Йелинек. Той счита монарха за орган на държавата като юридическо лице. Но и това не е така по две причини:

Първо, при предконституционните държави монархът стои над и извън държавата, спрямо която той упражнява лични права. В тях монархът структурира целия държавен апарат. Той не е орган на държавата, той е самата държава. Предконституционната монархия е форма на държавно управление, при която единствено монархът формира и консолидира чрез своята личност както цялата държавна власт, така и цялото управление. Доконституционната република пък е форма на управление, където държавните органи се изграждат и действат като представители на съответната отделна общност. В зависимост от групата, която управлява, доконституционните републики биват аристократични, демократични и съсловни (градски).

При конституционната държава структурирането и интегрирането на държавните органи става съобразно определения в Конституцията ред. Конституцията изземва правомощието на монарха да структурира държавните органи. Тя прави държавата юридически мислима, юридическо лице. Но монархът не става орган на държавата, защото не отговаря на принципите на органите на юридическото лице: изборност, мандатност, отговорност и сменяемост. Съвременните монарси са само служебни представители на юридическото лице на държавата. Те са държавни органи само по отношение вътре в държавата.

Второ, органичната теория Йелинек използва за да разграничи монархията и републиката по вида на органа, изразител на държавната воля. Така в монархията държавната воля се формирала и упражнявала от едно физическо лице, докато при републиката от народа като суверен. Но това противоречи на самата конструкция на държавата като юридическо лице. Всяко юридическо лице като самостоятелен правен субект формира и изразява своята воля. Тя може да се представлява от физическо лице, но не и да се замени с неговата воля.

3. Съвременната конституционна държава запазва разделението между монархия и република като формални видове форми на държавно управление. Съдържанието на формите на управление днес се определя от интегриращите отношения между централните държавни органи, осъществяващи трите власти. На преден план се извеждат преди всичко отношенията между органите на законодателната и изпълнителната власт, които служат и като основен критерий за определяне на видовите форми на управление. Така поставен въпросът не изключва формалното разграничение между монархия и република, но до голяма степен го обезличава. От една страна твърде относителна става разликата между конституционната и парламентарната монархия, тъй като съвременните монархии са с парламентарно управление. От друга страна почти всички републики имат президент, но това обикновено се съчетава с парламентарно управление.

Ето защо класическото разделение на формите на монархия (конституционна и парламентарна) и на република (президентска и парламентарна) е практически преодоляно. От една страна президентското управление е винаги републиканско, докато парламентарното е налице и в републиката, и в монархията, което сочи за 2 тенденции на развитие: първо, републиканската форма върви към президентско управление, и второ, монархията е изживяла своето време и върви към република. Тя вече е анахронизъм.

4. Практически понастоящем съществуват 3 форми на държавно управление: президентско, парламентарно и полупрезидентско.

При президентското управление президентът осъществява изпълнителната власт, а парламентът има изцяло законодателната власт. Това е формата, при която има реално и пълно разделение на двете власти. Президентът няма право да разпуска парламента, той и неговите министри нямат право на законодателна инициатива, но парламентът не може да търси отговорност от тях.

Президентът при президентското управление се избира с пряко или косвено гласуване и съчетава правомощията на държавен глава и на носител на изпълнителната власт. Той сам определя министрите си, които са отговорни единствено пред него. Той може да ги сменя по всяко време.

Министрите не образуват правителство като колективен орган, тъй като всеки един от тях поотделно осъществява политиката на президента. Той може да ги свиква за консултации, като участници в консултативен орган, наречен кабинет. Но този орган няма своя компетентност и колективна отговорност. В рамките на кабинета президентът е самовластен, а не пръв между равни.

Държави с президентско управление са САЩ, Мексико, Венецуела, Уругвай, Панама и др.

Парламентарното управление е представително управление, в което водеща роля има парламента. Тя се проявява в контрола върху правителството, което осъществява изпълнителната власт. Парламентът избира министрите като членове на колективен орган (Министерски съвет, Правителство) и ги отзовава. Правителството е отговорно пред парламента и това е политико-правното основание то да се сформира от парламентарното партийно мнозинство.

Особено място при парламентарното управление заема държавния глава. В конституционната монархия монархът е едновременно и държавен глава, и титуляр на изпълнителната власт, която той делегира на министрите. При това той е политически неотговорен, а отговорността се носи от тях. Този компромис между абсолютната еднолична власт и абсолютното народовластие отдавна е изчерпан от съдържание. Затова монархът в парламентарните републики и президентът в парламентарните републики остават извън държавната власт и осъществяват основно прерогативите на държавен глава. Разликата между тях е в това, че президентът се избира, участието му в управлението е ограничено с мандат и е политически отговорен, докато монархът се наследява и е политически неотговорен. Президентът при парламентарното управление се избира обикновено от парламента.

Полупрезидентското управление (М. Дюверже го кръщава така) е републиканска проекция на конституционната монархия. Мястото на наследствения монарх е заето от изборен президент. Президентът е държавен глава, но за разлика от президента при парламентарното управление той изпълнява реални, а не символични функции. Той има прерогативи, които го извеждат от сферата на неутралната власт. Основанието за това е неговия пряк избор. Той се избира от суверена непосредствено или при посредничеството на големи избиратели по американски образец.

Парламентарният държавен глава, независимо дали е наследствен монарх или парламентарно избран президент, остава само символ и няма легитимност, сравнима с тази на народните представители. Президент, избран въз основа на всеобщо избирателно право, е равен по легитимност с парламента. Оттук произтичат политическата сила и могъщество на президента, залегнали в полупрезидентското управление. Обратна логика е заложена в Българската конституция от 1991 год. По-добре е да преминем към полупрезидентско управление, отколкото да преминем към избор на президента от парламента.

Същността на полупрезидентското управление е в участието на президента в изпълнителната власт. Той я разделя с министър-председателя и е неин ръководител.

В различните държави президентът действа преимуществено като регулатор или като управник.

Най-важното правомощие на президента, което до доближава до едноименния орган в президентската република, е назначаването на правителството. Парламентарните избори определят политическата конфигурация на парламента. В качеството си на държавен глава президентът възлага на парламентарно представена политическа сила да състави правителство, което той назначава. Това правителство може да бъде на мнозинството или на малцинството в парламента, или пък коалиционно. Президентът го назначава без да иска съгласие от парламента, но то може да се задържи на власт само ако има одобрението на парламента. Ако му се гласува вот на недоверие, то президентът трябва да го смени с друго. Ако не иска да го сменя, то трябва да разпусне парламента и да насрочи нови парламентарни избори. От друга страна пък парламентът може да насрочи референдум за сваляне на държавна глава. Така се дава възможност на суверена (народа) да избере между парламента и президента. Ако се гласува за оставане на президента, то парламентът се разпуска и се насрочват нови парламентарни избори.

Така в крайна сметка полупрезидентското управление се определя от позициите на един силен държавен глава, който има само част от правомощията на същия при президентската република. Отчасти е независим, отчасти е обвързан с парламента. Включен е в изпълнителната власт, но не я притежава изцяло. Основната й част остава в министър-председателя и правителството, които управляват в съгласие с парламента.







Общо учение за държавата facebook image
Публикувано от: Радка Панайотова

ОУД 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.