Общи теми, идеи и чувства, вложени в предисловията на История славянобългарска и Записки по българските въстания

През 1862г. Паисий Хилендарски написва История славянобългарска , за да покаже на българите , че имат с какво да се гордеят. 122 години по-късно народът ни отново има нужда от някой, който да повдигне националния му дух. С тази задача се заема революционерът Захари Стоянов, който със своите Записки по българските въстания показва на българина, че и в новата му история има нещо славно.

Както в История славянобългарска , така и в Записки по българските въстания основните внушения на авторите са разкрити в предисловията. В тях творците се обръщат към читателите, като им споделят причините и трудностите при написването на книгите. И Паисий и Захари Стоянов изграждат своите предисловия, като излагат в тях идеите на Възраждането. Съзнали собственото достойнство на българския народ, те се стремят да повдигнат националното му самочувствие и изказват мъката и гнева си към действителността на своето съвремие.

Както предисловието на История славянобългарска, така и това на Записки по българските въстания, са силно въздействащи, като за това до голяма степен спомага тяхната засилена диалогичност. И Паисий ( Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български) и Захари Стоянов ( Най-после към вас, братя, прости сиромаси, се обръщам ) се обръщат към читателите с любов и разбиране, показват своята съпричастност и близост с народа, като по този начин печелят доверието му и улесняват налагането на идеите си. История славянобългарска и Записки по българските въстания са предназначени за широката аудитория и затова са написани на разбираем разговорен език. Изграждайки творбите си по този начин писателите се съобразяват и с изискването към възрожденската литература за простота и разбираемост на езика.

Макар и творящи в различни периоди от историята на България- единият преди, а другият- след Освобождението, и Паисий и Захари Стоянов се сблъскват с един и същ проблем- липсата на патриотизъм в българското общество и стремежът за причисляване към другите народности. Авторите изпитват едновременно мъка от ставащото и гняв към тези, които се срамуват да се нарекат българи. Паисий Хилендарски е съвременник на масовото гърчеене сред българския народ. Болка и възмущение изпитва писателят от факта,че българинът до такава степен е загубил националното си самосъзнание, че дори се отрича от своя произход. Монахът използва реторични въпроси и теза- антитеза, за да укори тези, които се причисляват към гърците: Защо се срамуваш да се наречеш българин?, Или българите не са имали своя държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя. . В своето предисловие Паисий ярко застъпва една от основните теми на Възраждането опозицията свое чуждо. Към отцеругателите, предпочели чуждото пред своето , монахът е безпощаден, гневен, язвителен. Опитвайки се да намери най-точните квалификации за тези, които се отричат от своя род, творецът разчита на въздействащата сила на обръщенията: О, неразумни народе! , глупави човече , безумни. За да заяви презрението си към тези жалки люде, творецът двукратно използва една смислово маркирана дума ( влачиш) : и се влачиш по чуждия език, хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай. Цитираният глагол се обвързва смислено с представата за недостойно поведение и се асоциира с някои от символичните значения на змията- изкушение, предателство, отрова, мрак.

След малко повече от 120 години възрожденската тема за опозицията свое- чуждо отново е актуална. В своето предисловие Захари Стоянов описва липсата на чист патриотизъм и гневно упреква тези, които предпочитат чуждото и забравят своето. Изключително силна е болката на писателя от това, че днес не е епоха за патриотизъм, а за гечимек. Загиналите герои и техните гробове тънат в забрава ( Кажете ми, може ли човек да не кълне, когато над гробовете на Левски, на Бенковски, на Волова, на Икономова, на Коча и пр. е пораснало див бурен), а техните близки водят жалък и недостоен, изпълнен с мизерия живот (може ли съвременникът, бил той какъвто и да е, да се не увлича и вълнува, когато единствената сестра на Ст. Караджата подава ръка за позорна проситба? Има ли милост за всеки чувствителен човек, когато старият баща на А. Кънчев умря на пътя, който се погреба без свещеник?). Чрез серията от реторични въпроси Захари Стоянов изказва своето презрение към тези, които забравят историята си. Сравнението като че народътсе е потурчил? най-ярко показва силното разочарование, но и укора на писателя. С голяма мъка Захари Стоянов