Образът на лирическият герой в миниатюрата
Ни лъх не дъхва над полени



Никъде Пенчо Славейков не е така лиричен както в стихосбирката Сън за щастие, никъде стихът му не е така изящен и лек както в тези миниатюри. Книгата е своебразен поетичен остров на съзерцателната самота, на вглъбената в себе си личност, в която рефлектира житейският калейдоскоп, по- малко радостен и решително повече тъжен. Самотата не е съзнателно търсена поза- към нея лирическият герой има подчертано емоционално предразположение. Миниатюрата Ни лъх не дъхва над полени е встъплителен акорд към сборника Сън за щастие. Стиховете разработват познатия от възрожденската литература мотив за завръщането към дома (Ботев- На прощаване). В Славейковата интерпретация това пътуване е към тишината на уединението и душевният покой, към житейският пристан, в който лирическият субект може да се отдаде на сладостно- тъжно съзерцание на своя блян, на недостижимото щастие.
Настроението е ведро, жизнерадостно, изпълнено с надежда. В пълната хармония между просветленото психологическо състояние на лирическият субект и пробуждащия се летен ден дори самотата излъчва радост. Тя идва от красотата на утрото, но преди всичко от очакването- предчувствие за близко щастие. В спокойната, кристално изчистена земна картина витае тихото тържество на природата и то сякаш прелива у лирическия герой- никаква заплаха, пълна увереност в себе си и в бъдещето, както уверена може да бъде само младостта:
Ни лъх не дъхва над полени,
ни трепва лист по дървесата,
огледва ведър лик небето
в море от бисерна роса.
Говори душа, разтворена за щастие. Тонът напълно кореспондира с асоциативния паралел: зората на живота- зората на деня. Това не е обикновено вълнение, то е мечта, една от ключовите думи на модерната поезия, чието смислово съдържание с настъплението на символизма претърпява съществени промени. Тук, в тази миниатюра, понятието мечта напълно се покрива с прякото, речниково значение. Впоследствие в поезията ни то придобива оттенък на неосъществимост, нюанс на илюзия, от която тихо и скръбно боли:
В зори ранил на път, аз дишам
на лятно утро свежеста-
и милва ми душата бодра
за лек път охолна мечта.
Пенчо Славейков разширява значенията на понятието родина, надхвърляйки традиционната представа за исторически пълен и географски очертан ареал. Родината, както и в поезията на Яворов, вече е изцяло духовна категория. Родината е остров, населяван от блаженстващия творчески дух на поета. Този мотив е фокусиран в миниатюрата Ни лъх не дъхва над полени. В поетическата концепция на Славейков родний кът и сънят на щастието са универсалните измерения на човешкия дух. Пътят към родното е интерпретиран като път към себепознанието.
Финалът деликатно, плахо, неуточнено конкретизира представата за щастие. Романтично завоалираните му очертания отвеждат към родния дом. Щастието изглежда напълно осъществимо. То не е мимолетно настроение, трайно емоционално състояние, дълбоко вътрешно убеждение, битие на духа. Явява се и друга емблематична дума в стихотворението- сънят. Скоро и тя ще се превърне в ключова за младата генерация