Образът на жената в поезията на Багряна

Елисавета Багряна!

Един магнетично привличащ свят, изплетен от обич и възторзи, от пламенни копнежи и неуморим полет на духа, от нежна, любовна мечтателност и мъжествена дързост, от пленителна женственост и всепобеждаваща упоритост, от огнено жизнелюбие и неописуемо безстрашие пред горчивите, понякога убийствени стрели на живота. Един безкраен поетичен свят единен и същевременно противоречив.

Поезията на Багряна разтваря с удивителна лекота пред нас вратите на нови, непознати светове. И ние заедно с нея вървим по безкрайни улици, преплетени като ръце, прострени за прегръдка. Дишаме с неописуема наслада прохладата на вековни дървета, изплели с клоните си дивни дантели, през които щедро се сипе слънчев дъжд. Заедно с тази поетеса вълшебница заставаме пред разтворените двери на дворци и катедрали и немеем пер неземната прелест, изящество и блясък, които те крият.

Поетичният свят на Багряна е окъпан от светлина и слънце. Одухотворен е от онази безкрайно гореща човешка обич към живота и неговата не умираща красота. Дори и тогава, когато студените вихри на житейските несгоди брулят лицето й, когато огнени светкавици раздират пространството на нейния личен, най-интимен свят, когато от скръб и мъка остава без дъх, дори и тогава Багряна продължава да обича живота и да усеща неговата непреходна, и вечна хубост. Стиховете и са попили нежната прелест и женственост на едно сърце, родено да обича, да люби, да копнее, да живее своя земен живот пълнокръвно. Но наред с това нейната героиня пленява и покорява с качествата, присъщи повече на мъжете. Решителна, властна, дръзка, упорита, тя за нищо на света не иска да се примери с положението на жената в тогавашното буржоазно общество. За нищо на света не може да приеме робската орис на една покорна душа, отдадена само на семейните грижи.

Аз съм тук за три врати заключена

и прозореца ми е с решетка,

а душата, волна птица в клетка,

е на слънце и простор научена. (Зов)

Лирическата героиня на Багряна е изпълнителна с копнеж за волност и свобода. Мамят я далечните хоризонти. Викат я екзотични светове, където да гали слуха и чужда, непозната реч, да пърли лицето й чуждо слънце. Затова така властно и непоколебимо звучат словата, избликнали направо от пламтящото й огнено младо сърце:

Разтроши ключалките ръждясали!

Дай ми път през тъмни коридори!

Неведнъж в огромните простори

Моите крила са ме понасяли. (Зов)

Пленително красива е нейната амазонка, яхнала буен, вихрен кон, лети бодро и безспир. Под копитата му пламват искри, а по следите му песен се разплита.

Вее утринна прохлада

в моето лице

аз съм млада, млада, млада

с огнено сърце! (Амазонка)

Жената на поетесата за пътешествия из необгледните по своята хубост непознати земи е силна, неутолима. Поетичните видения се раждат в душата й едно след друго по-примамливи, по-прекрасни.

Видях аз морето зелено и тъмно

и белия кораб на път.

Край някакъв бряг неизвестен

Се съмна, де много сирени трябват. (Видение)

Душевните пориви на лирическата героиня са някак физически осезаеми. Тя не може да се примери с ограниченията в семейството. Жестоко я мъчат предразсъдъците, свързани с положението на жената в житейската среда. Цялото същество на поетесата е обхванато от вълнение, порив и устрем. Обладана е от силен дух авантюристичен и търсещ. От един романтичен копнеж, който прави хората летци, моряци, скитници.

Как ще спреш ти мене

волната, скитницата, непокорната,

родната сестра на вятъра,

на водата и на виното,

за която е примамила непостижимото,

просторното, дето все

сънува пътища не достигнати,

не минати мене как ще спреш?

Поетичният свят на Елисавета Багряна е подчертано реален, земен. Носи суровия дъх на действителността. Нейната героиня е ярка натура, попила в характера си най-ценните национални черти на българската жена. Като свята изповед звучат стиховете.