Образът на храбрата българка в разказа Една българка на Иван Вазов

(съчинение разсъждение)

Времето преди Освобождението е белязано от мрака на робството, но то е и време на светлото историческо пробуждане, на обединяване на нациата около идеята за свобода. Това е епоха, в която се изгражда ореолът на героичното, на високите патриотични пориви и дела, на братското милосърдие и единение все стойности, които приобщават българина към универсални човешки ценности. Това време пресъздава Патриарха на българската литература в някои от своите разкази, за да се възродят отново добродетелите в съзнанието на народа, да се пробуди онзи идеал за жертвоготовност и стоицизъм, който показва силата на българския дух и братство. Именно в образа на една храбра българка, Иван Вазов въплъщава борбеният дух, саможертвата и героизма, породени от вярата да се служи на българското, на родното като сакрална стойност.

Една българка е разказ за онова смутно време, в което човешкият живот е изложен на риск, време на национално пробуждане, време на отстояване високите идеали, време на саможертви в името на една висока кауза свободна България. В годините на робство, на лишаване от личностни права и отнемане на изконната свобода, една българка се решава на безстрашни подвизи, за да защити не само българската чест и достойнство, но и да докаже, че българският народ е силен народ. Авторовото описание на външния вид на героинята баба Илийца, жена около шейсетгодишна, висока, кокалеста мъжка на вид, внушава за една силна и борбена жена, пред която всяко препятствие бива преодоляно. В името на това да помогне на болното си внуче, което едвам доживява идния ден, Илийца показва своята твърдост и кураж, изложена на видима опасност във време, в което злонамереността битува. В тази българка е събрана цялата невидима сила на духа, на светлите надежди за едно по-добро бъдеще, за бъдеще без насилие, терор и потисничество. Нейната храброст се изразява във всяка една нейна постъпка, защото действията й са ръководени единствено от светостта на християнската вяра.

Стоицизмът и духовните добродетели се открояват когато Илийца решава да се качи на ладията, и да рискува своя и на внучето си живот, само за да спаси едничката надежда, която е останала в душата й, за изцеряване на болното дете. Илийца е решена да помогне на внучето си и прави всичко възможно да го спаси от отвъдния свят. С многобройните отправени молби към заптиетата, храбрата българка успява да се докосне до вледенените им сърца и да отплава, заедно с внучето си, към Черепишкия манастир, за да се чете на детето за здраве. Надеждата, вярата и любовта са неизменните спътници на храбрата българка по пътя на нейната злочеста съдба. Срещата й с бунтовника в церовата гора, показва колко голямо, изпълнено с топлина и състрадателност сърце има старата жена. Само сухи корички тя може да му даде в този момент, и тя му ги дава - последните остатъци от хляб. Баба Илийца не мисли за това, че тя остава без една троха, а с просълзени очи помага на клетника, изпаднал в беда. Това, храбрата българка, не го прави заради лични облаги, а единствено от християнска вяра. Старата жена поднася още една надежда на бунтовника че отново ще дойде при него, за да го нахрани и облече. Всичкото това проявено милосърдие и състрадателност, храбрата българка обобщава в едно изречение - ние сме христиени. Именно вярата е стожерът на духовните ценности и морал във време, наситено с кървища и робска психика. Именно тя е тази съкровенна стойност във всеки човек, за която има смисъл да се жертваш, за да извоюваш правото си на свободна личност.

Деянията на баба Илийца са показател на една истинска смела жена. Българка, готова да се срещне очи в очи с врага, само за да достигне своята цел в името на вярата, саможертвата и свободата.