Захари Стоянов, летописецът на Априлското въстание, в своите Записки изразява преклонението си към делото на Любен Каравелов: Аз се осмелявам да предскажа, че ще дойде такова едно време, когато хората ще се ценят по Любена. Пророчеството на летописеца се сбъдва, предвид на непресъхващия интерес към творчеството на Каравелов. Сред това творчество се откроява повестта Българи от старо село, публикувана за първи път през 1867г. на руски език.

Авторът я посвещава на братя Миладинови, които загиват в турските затвори в Цариград и на Константин Геров от Копривщица.

В Българи от старо време, както в Чичовци на Вазов и в Записките на З. Стоянов, чрез образа на всекидневието на българина и вникването в неговата същност се извежда и извисява житейската специфика на родното битие и неговата естетическа красота. Каравелов е първият наш белетрист, който извежда повествователната ни традиция от съществуващата до този момент сериозна линия и не разглежда мъченическия образ на българина, полагащ неимоверни усилия за да оцелее в трудното си историческо битие. Сериозното е заменено от епикурейското, от смешното . Несериозното е представено чрез образа на чудака, който е нестандартен, сам определя личното си поведение и не търпи вмешателства в своя свят. Дядо Либен и Хаджи Генчо представят този чудак. Те събират в себе си полярно противоположни нагласи и изграждат възрожденското световъзприемане на българина по неповторим начин.

Пословична е спестовността на Хаджи Генчо, както и жизнелюбието и разпуснатостта на дядо Либен.Хаджи Генчо е книжен, затворен в себе си, скъперник, домосед. Той се обгражда с безвкусица и е пристрастен към всичко старо. Дядо Либен е общителен, разточителен, роден с усет за красотата. Неговият скитнически характер ни напомня, че има вечна душевна младост. Най-силен е контрастът между двамата българи от старото време в отношението им към децата, към идващото поколение.

Тези чудаци са противоположни един на друг, но в същото време са различни и от останалите. Всеки от тях защитава твърдо своите навици, прищевки и слабости и не допуска друга гледна точка, освен своята собствена. С ярки цветове авторът описва дядо Либен: Дядо Либен носи кафен цвят шалвари, зелено елече и широк бял пояс. По-късно към описанието авторът прибавя още цветове. Абата се оказва зелена ачмалия, а фесът е голям червен. Ярките цветове ни отвеждат към епикурейското световъзприемане на героя, към неговото самочувствие. Те напомнят за преодолените комплекси, за духовно пространство, в което няма сивота и безличност. Дядо Либен е личност, която не познава робското примирение и не би се подчинил на чужда воля.

Не търпи чужда воля и Хаджи Генчо за когото и кадията казва: Окумуш човек е тоя Хаджи Генчо. Комични са примерите за учеността и авторитета на героя. Цялата първа глава е изпъстрена с такива примери. Музеят на Хаджи Генчо е