Образът на града у символистие (Д. Дебелянов, Хр. Смирненски, Ат. Далчев)

В образната система на българската литература, градът заема утвърдено място. В творчеството на Димчо Дебелянов, Христо Смирненски и Атанас Далчев, образът на градът е широко застъпен, той е видян, почувстван и осмислен по специфичен начин у всеки един от тях.

Дебелянов е един от първите писатели-поети, който успява да улови атмосферата на модерния град. Типично място за лириката на Дебелянов е пространството на града. За нежната душа на поета, той е мрачно, празно, призрачно пространство, потискащо човека и символизиращо бездомността му.

В стихотворението Спи градът, конкретните предметни детайли град, дъжд, черни стени, нощ изграждат фона, на който се разгръща Азът. Атмосферата на града е мрачна и потискаща.

аз плувах самин из тълпата огромна

на някакъв град огрешен и позорен

............................................................

а долу се носеше музика шумна

от стъпки, от смях и преплетени речи.

Градът у Дебелянов отблъсква със своята порочност и кара лирическия Аз да се чувства омерзен и безприютен. В Спи градът липсва присъствието на човешките тълпи, пространството е празно и глухо, превърнато в неуютно място за човешката самотност. В градското пространство лирическият Аз на Дебелянов е анонимен, бездомен и самин. Неопределеността на града засилва и извежда самотата като определящи същността на човешкото битие. Азът се чувства безмощен, скован сред пустинността на града, той е пленник на грамадния и бездушен град. Градът като основен топос на съществуването на Азът му предлага само разочарование и непрогледен екзистенциален мрак.

Градът в Дебеляновата поезия се интерпретира като пространство на хаоса, отчужнеието и самотата (бродя аз бездомен и самин - Спи градът). В него умират светлите пориви и копнежи (Тук първи път чух възглас: - Престани/ да вярваш и да дириш... - Пловдив). Той е вечнопрималива възможност за грехопадение и опозоряване (някакъв град огрешен и позорен - Миг). Този огрешен и позорен град, в който броди Азът е асоциативно обвързан с паралела за старозаветните градове Содом и Гомор.

Христо Смирненски, за разлика от своите предходници, включително и Дебелянов, е изцяло поет на града и то, не защото градът е единственият декор в стиховете му, но и защото самата му художествена чувствителност е напълно градска. Слънчевото дете на българската поезия обогатява наследеното от Дебелянов, придавайки по-голяма битово-реалистична конкретност на образа на града. При Смирненски градът е шумен и разблуден, грамаден и задъхан, изпълнен с драмите на хиляди човешки същества. Той е едновременно и реалност, и символ на социалното страдание, но и средище на бунта на масите. С гранитната си пазва, с улицата шумна и гирляндите електрични(Цветарка) той е маркиран като пространство, в което съдбата на малките хола е предопределена. Те хора са пленници и жертви на дебнещия каменен и студен град.

Градът в поезията на Смирненски е образ, изграден широкоаспектно, като пространство на противоречия и сблъсъци, на екзистенциални напрежения, пориви, копнежи и тътнеж; пространство на уличната тълпа бедни и богати, работници и