Образът на човека в творчеството


Творчеството на Йордан Йовков принадлежи към една от най-значителните тенденции в развоя на българската литература през 20-те и 30-те години на века. В произведенията си той търси красотата, чийто поклонник е хармонията и съвестта. Търси ги в отношенията между хората в духовната свобода, в отзивчивостта, в състраданието, в порива.
Той започва да пише в началото на века, когато в нашата литература са силни тенденциите на променен интерес към духовния свят на човека, набелязани от кръга Мисъл и разгърнати в творчеството на следващото поколение символистите. При него е засилен повече интереса към вътрешността на човека, отколкото към социалната му обусловеност. Творецът носи силен импулс към търсене на универсалното в човека, което можем да търсим като съпоставка с философската лирика на П. Славейков.
През 90-те години на миналия век в прозата много се говори за социалните проблеми на обществото в тяхната абсолютна конкретност. Своята зрялост като писател той придобива след войните. Хуманизмът му не се търси в социалното измерение. Героите му са носители нз човеколюбие. Добротворството е проява на хуманизма. Прекрасното у човека той разкрива чрез страданието, темата за селото и войната. Основно място заема проблема за човека в любовта и смисъла на живота му чрез темата за труда. Характерно за творбите му е, че над всичко стои съвестта. Той взима героят, когато неговият проблем вече зрее. Връща се назад за да преразкаже предистория. Авторът използва ретроспекцията, която се явява като човешка равносметка. У Йовков се преплитат реализъм и романтизъм. Повествователят предава възприемането на външния свят чрез героя. Йовковият човек потвърждава основните измерения от художествената концепция на автора да се открие и възстанови хармонията между човека, социума и природния свят. Основният принцип на тази хармония е представата за извечни ценности. Йовков потвърждава една от основните характеристики на Пенчо-Славейковото творчество пълното сливане на етичното и естетичното у човека и човешкото битие. Йовковата концепция за човека е свързана с представата за неизчерпаема творческа енергия, за активен духовен живот и доминация на светлото начало. В моменти на върховно изпитание само смъртта е допирна точка между антитезата на духовната изначалност и първичният синдром на оцеляването.
Йордан Йовков утвърждава нова естетическа концепция за човека българин и нов художествен модел на неговото изграждане.
До Йовков водеща в художествената обрисовка на българина е или морално-битовата (писателите народници) или гражданско-патриотичната (героично възрожденската и поствъзрожденската литература), или социалната.
Поведението на Йовковия герой не се обуславя нито от патриархалните понятия за грях и святост (героите му крадат, убиват, прелюбодействат, нарушават любовна и брачна клетва), нито от политико-патриотичните идеали (много често в разказите на Йовков норма за прекрасно са турци, цигани, татари) нито от социални конфликти на епохата (добродетелен в неговите разкази е и бедняка, и чорбаджията). В този смисъл неговите герои са издигнати над историята, политиката и конюнктурните социални колизии. Той е осмислен преди всичко в нравствено-психологически план. Основната задача на Йовковото творчество е да разкрие иманентните черти на човешката душа, нейната изключителна същност, универсална нравствено-естетическа даденост, неповлияни от исторически, етнически, биологически и социални фактори.
Според Йовков най-същностна черта на човека е способността му да открива, твори, съпреживява, пази и размножава красотата на човека. Красотата има двоинствени проекции разкрита в пластични форми като красота от естетически тип и в нематериални образи като красота от нравствен тип. Тази двоинственост определя и основните две категории Йовкови герои обаятелните грешници и обаятелните