В разказа "Албена" обаче борбата за щастие има доста противоречива същност. От една страна уважаваме целта на героинята - да се бори за любовта си. Но пък осъждаме това, че тя прекрачва всички морални и етични закони и извършва убийство - тя убива мъжа си, заедно със своя любим. Но тук важно място заема ролята на тълпата, тоест хората в живота на човека. В разказа "Албена" от Йордан Йовков тълпата, която се е събрала, се приема като съдещ, тя казва: "Кучка, опозори ни селото!". Ако опозорява нещо, то героинята може да опозори само себе си, но не го прави, защото просто защитава правото си да бъде щастлива. За много от нас е важно какво мислят останалите, затова често присъстват реплики като: "Ама да не си помислят хората..." или: "Да не вземат да кажат харата...". Нима хората определят твоя живот, те ли са тези, които ще ти кажат дали постъпваш правилно или не? Имат ли право да се месят в живота ти?... Хората казват: "Грешна беше тази жена, но беше хубава". Грях ли е, че си се борил за любовта, която все пак става победител в разказа - когато любимият на Албена се предава и пожелава да умре заедно с нея. С този ход на героя, за радост, очакванията на консервативната тълпа не са оправдани, защото любовта между двамата побеждава техните злорадства.

Публичният съд над нея произнася една след друга две присъди и това дели разказа на две половини. Първия път Албена е оправдана чрез хубостта си, въпреки смъртта на Куцар (красивото е по-силно от злото!), вторият път е осъдена само заради любовта си към Нягул (моралният закон е над красотата!). казва се, че съучастието на героинята в убийството на съпруга й е по-малко престъпление от неморалната й любов. Убийството на Куцар е вече консумиран грях и след разкаянието на Албена е готов за опрощение, докато престъпната любов още не е приключила - грехът не е завършен и колективният морал, нямайки готовност да отсъди веднага, реагира спонтанно и осъдително. Същият, който казваше в първата част на разказа, в опрощението на убийството: Грешна беше тази жена, но беше хубава, сега, във втората част, в осъждането за тайната любов, би могъл да каже: Хубава беше тази жена, но беше грешна. характеристиката на Куцар: неугледен, тромав и прост човек, като че не беше жив човек, а вещ, как е могло такова плашило, като него, да вземе такава хубава жена, като Албена. Нека си припомним само, че същата ситуация се повтаря и при мъжа на Женда, воденичаря Върбан - той е намразил всички хора, краде от житото, не ходели на воденицата му, карал се ! бил с всички. През този малък пробив в греховността на героините се вижда истинската причина за неморалността им - липсата на хармоничност. А Албена вървеше все тъй спокойно скръбна, все тъй хубава. Очите й под тънките вежди гледаха надолу, ръцете си смирено държеше отпред, като че отиваше на черква. Каква е тази жена вече някой е казал, но коя е тя?! Това никога няма да разберем. Останала без нищо друго освен хубостта, тя някак се е обезплътила. Във външния й вид има нещо богородично, нещо мъченическо и светло, идещо от спокойствието, което писателят изрично подчертава.

Грехът, греховността не е в пряка връзка с хубостта. Те не са взаимно обусловени. Красотата и доброто са различни неща, както са различни грозотата и злото. Те са понятия от различен порядък, от различни нива в ценностната скала на Иовковия свят. Естетическото и етическото може и да съвпаднат в окото на читателя, но те са на различна далечина от него. Красотата, естетическото, е в близкия план на творбата и в привидността на героите. В далечния план на обратната перспектива е етическото, моралът, същността на човека в света на другите. От това не е освободена дори Албена -скръбната красива жена на българската литература.