Образи на смъртта в поезията на Далчев

Обект за наблюдение и анализ в настоящия текст ще бъдат Далчевите творби от циклите Прозорец, Пръстен и Съдба. Изборът ни се предопределя от впечатлението, че стихотворенията от периода 23 - 27година (само две от стихотворенията са от 28г.) се отличават със самостоятелна, различаваща се от следващите ги идейност.

Обединяващият трите цикъла образ е този на смъртта. Екзистенциалният страх от Нея вечната разбойница е чувство доминиращо светоусещането на Далчевия лирически аз и предопределящо картината на поетическия свят. Темата за смъртта и страхът от нея се проявяват като вариации във вербалното тяло на всеки цикъл.

Наблюдаваме два макрообраза на смъртта, в чието цяло се събират множеството й метафорични назовавания. В първия случай смъртта е назована с метафорите на дъжда, снега, вятъра, студа и страхът от нея се изразява като страх от нещо външно, заплашващо къщата-тяло. По-усложнена е другата поетическа визия за смъртта. В нея смъртта е видяна и почувствана не като заплаха външна и внезапна. Тя вече е част от самия живот, неговото друго лице. Не е небитието, заместващо битието, а самото битие. Идеята е въплътена в образа на къщата-ковчег и гроб.

Травмиращите визии и прозрения за смъртта пораждат екзистенциален страх у Далчевия лирически човек.. Психологическият кризис налага преосмисляне и преоценяване на живота и по-точно на живеенето. Мотива за неизживяния или непълноценно изживяния живот се появява в стихотворенията Книгите, Нищий духом, Молитва. За да преодолее екзистенциалната криза, Далчевият лирически човек започва да търси средсвата за преодоляване, за надмогване на смъртта. Философията на Далчевата поезия е закодирана в назоваването и изтласкването на този страх, а пътят й е от Болница до Молитва.

Първото стихотворение Болница задава кодът на четене на Далчевата поезия през призмата на екзистенциалния страх. Смъртта тук е реферирана чрез цветовата символика. Символите на смъртта черният и белият цвят са доминиращи в употребите си: бяла варосана зала, бели легла, лица побледнели, бели покривки, като черни оголени клони на зимния сняг. Времето и пространството (болница) в текста също функционират като метафори на смъртта. Времето, изтичащо от големия стеннен часовник се е превърнало в диаболичен атрибут то синхронизира протичането си с приближаващата смърт. Смъртта прозира и в още неугасналия живот на лица меланхолни; сухи ръце и разкривени болни усмивки.

В следващите стихотворения мотивът за болното и незащитено тяло се реализира чрез образа на къщата. В различните религии и вярвания, а оттам и в психоанализата, къщата символизира тялото приютило, скрило душата. Къщата е център на света и ос на мирозданието, нейната цялост гарантира вселенската хармония.