ОБРАЗИ НА РОДНОТО В ПОЕЗИЯТА НА ВАЗОВ

В стихотворението Новонагласената гусла се наблюдава творческият полет на ранния поетичен взор на Вазов, пронизан от неудържимо желание за промяна, продиктувано от активното присъствие в лиричните образи на Ботевата поетична проблематика.

Най-силно доказателство за традиционните връзки на приемственост и развитие в българската литература е първият стих на Новонагласената гусла - Ази до тоз ден младост минувах, в който се оглежда трагичният проблем за себереализацията на предосвобожденското поколение българи.

Този Вазов стих кореспондира с Ботевото стихотворение Борба. Сякаш чуваме елегичното В тъги, в неволи младост минува. Но голямата национална проблематика на Ботевата мисъл тук има друго измерение. Творческият АЗ на Вазов, макар и съвременник на бунтовни национални събития, все още търси своето място в бурните кипежи на историческите процеси в общество и време. Той не въплъщава и не носи действената сила в размаха на личния избор на Ботевия лиричен герой, както и национално-историческото вдъхновение на времето. Националният обществен живот остава извън поетичния свят на търсещия лиричен АЗ. Светът и времето не са превърнати от Вазов в творческа вселена, в център, който да пулсира в единен ритъм с поетичните сетива на автора. Засега творец и време Живеят в различни светове, въплъщават различни национални стойности. Вазов осъзнава, че ранната му поезия е само далечен резонанс на епохални исторически събития, че самият той е зрител на национална история и съдба.

В това тясно затворено, интимно пространство на вълнения и тревоги е големият творчески проблем на поета да пренастрои, да промени сетивата си:

с гусла в ръбата радост

бълнувах, без да усещам ядове скришни.

Проблемът за обществено ангажираната младост тук не присъства. Появява се пасивното творческо съзерцание, когато младостта е илюзия - блян на бъдещето.

Вазов търси основание за промяна в самия себе си, откривайки сякаш чужд, непознат творчески свят, затворен в тясното поле на интимното:

Ази възпявах моите надежди,

моите желанья, лудешки мили,

черните очи, витите вежди...

Единствено мотив за извинение намира в очертаната поетична рамка на родното, в която открива родната небесна вие и земната българска шир. В това пространство на високо и ниско, на небе и земя, Вазов ще потърси реалната промяна на поетичните си сетива:

Ази възпявах всичко, що кити

горе небето, долу земята

Ази възпявах наште полени

и тез балкани чудни, зелени...

Външната изразна сетивност, богатството от цветове, образи и природни обеми създават усещане за дисонанс между обществена динамика, т.е. външна обективна социална среда, и творческа сетивна илюстрация на конфликтни национални събития, т.е. вътрешния пасивен дух на поета. В художественото пространство на своята творба Вазов е само художник на поетични вълнения. Липсва ясно очертана и защитена