Категорията авторство е културно-исторически продукт и има различен статут в различните периоди от развитието на човечество и съответно в различните комуникативни практики.

Архаичният човек живее в свят, устроен по подобие на един небесен архетип. Неговото поведение, неговите действия са повторение на нещо, което вече е било извършено от предците, от героите, от боговете. Човекът се задоволява само да имитира сакралния модел и тази имитация определя ценността на всеки човешки акт. Неисторичният човек живее в цикличното време, във времето на вечното завръщане и възпроизвеждане на началото, поставено не от него. В този смисъл човекът е реален дотолкова, доколкото повтаря архетипа /Елиаде 1994/. В този контекст на мислене авторът е без собствен глас. Той е само медиаторът на гласа на свръхестествените сили, на волята им в ритулните практики.

Разколебаването на типа мислене, свързващ човек и природа в едно цяло, без да има разлика между тях, започва през античността. Авторът се приема като публична личност със собствено самочувствие и собствен ореол, създаван около него от съвременниците му. Започва неговата еманципация. Първите наченки на този продължителен процес могат да се потърсят в класическата античност.

Човек осъзнава себе си като историческа личност едва в рамките на монотеистичния тип религиозност /Касирер 1996/. Ако се вземе като пример християнският модел, то той дава на човечеството вярата, предлага му бъдещето като изход, като възможност да преодолее страданието на всекидневието, т.е. противопоставя перспективата на връщането винаги отначало. Оттук всяко историческо събитие придобива стойност само за себе си, осъзнава се ценността на самата човешка личност. Появява се говорещият субект. Авторът е този, който е получил от църквата правото да представи християнството като философия, като единствено възможно познание; да тълкува свещените знаци, оставени от Бога; да твори религиозната литература. Но в регламентирания дискурс на църковната институция той все още изговаря божественото слово и няма право на собствена изява. Позицията на субекта на изказването е празна или размита чрез формите за множествено число.

През средновековието авторът все още няма самочувствието на творец. Неговото творчество е акт на бога, а творецът е само формалният изпълнител.

А. Каждан и А. Епстейн отбелязват, че едва през XII в. авторите във Византия започват да се подписват, а зографът Теодор Апсевидис не само се е подписал, но и е оставил посветителен надпис в църквата Богородица Араку /Каждан, Епстейн 2001, с. 245/.

С нарастването на самосъзнанието на човека като историческа личност се създава възможност за един нов тип мислене и световъзприемане, което рефлектира както върху творeца, така и върху неговата личностна и социална практика. Този процес естествено започва осъществяването си в епохата на Ренесанса и пряко корелира с променилото се отношение към автора, с неговата еволюция. Авторът вече не е сакрализиран, не е митически. Както казва Ролан Барт: Авторът е модерен герой, той без съмнение е продукт на едно общество, което в края на средновековието чрез английския емпиризъм, френския рационализъм и личната вяра на Реформацията открива величието на индивида или, ако се изразим по-възвишено, на човешката личност. Тъй че е логично в областта на литературата именно позитивизмът, смисъл и величие на капиталистическата идеология, да отдаде най-голямо значение на личността на автора. Авторът все още царува ... /Барт 1990/.

В края на XVIII и началото на XIX в. авторството е поставено в системата на собственост. Първоначално в нашата култура дискурсът не е продукт, нещо, вид стока; той е преди всичко акт - акт, поставен в биполярното поле на сакралното и профанното, на законното и незаконното, на религиозното и богохулното. Исторически той е жест, пълен с риск преди да стане стока, въвлечена в кръговрата на собствеността /Фуко 1988/.