Чудомир

Обраха народа, знайш!

Среща ме романистът А. и почва разпалено:

- Гледа ли пиесата на колегата Б.?

- Не.

- Иди, иди да я видиш, че да плюеш от възмущение. Опоскал ми последния

роман, представи си, обрал ме просто. И сюжет, и фабула, и имена на

герои, и стил, ако щеш. Това само у нас може да става. У нас, гдето няма

ни закон за авторско право, ни обществена съвест, ни нищо.

- Е, нищо, казвам, нищо. Все пак вашето е роман, а неговото пиеса. Все

има разлика.

- Как има, какво има? Хайде де! И ти ли покровителствуваш пладнешките

грабежи. И ти ли насърчаваш литературните апаши? Аз те мислех за почтен

човек. Хубава работа! Аз, значи, да се трепя година и половина, ден и

нощ да обработвам една оригинална идея, да задлъжнявам до гуша по

печатници и романът ми да бере прах из витрините, а той да го оплячкоса

на бърза ръка и за една вечер да печели хиляди от моя труд. Ти така ли

мислиш, така ли разсъждаваш? Съжалявам, много съжалявам тогава.

Довиждане, щом е така. Сбогом!...

Седим с белетриста В. и си пием кафето. Влиза романистът А., поздравява

студено и сяда на друга маса.

- Познаваш ли го този? -пита ме белетристът В.

- Да, казвам, познаваме се. Той е романистът А.

- Романист? Пфу, каква ирония. Чете ли последния му роман?

- Не.

- А моя разказ, който печатах преди войната в списание "Въртоп"?

- Също не. Съжалявам.

- Затова го поздравяваш тъй любезно. Прочети моя разказ, който е само

три странички, прегледай му романа и ще видим ще продължаваш ли да го

поздравяваш повече.

- Че защо?

- Много просто. Ограбил го е. Задигнал ми разказа, разтегнал го,

разточил го в десетина коли и - роман! Такива романисти в чужбина ги

бесят по уличните фенери, а у нас ги приемат в Писателския съюз и им

дават награди отгоре. Пфу!

Белетристът В. плю и излезе, без да си плати кафето. Дойде при мен поетът Г.

- Какво се беше разгорещил онзи тип? Какво ти разправяше?

- А, да. Оплакваше се от романиста А., че за последната си книга