Обикновеното и необикновеното в образа на баба Илийца

В разказа си Една българка Иван Вазов изгражда един изключително сполуч-лив като творческо дело образ. Неговата главна героиня, баба Илийца, е така създадена, че ни се струва невъзможно да говори и действа не по начина, както става това в творбата.

Неслучайно за едни от читателите на разказа заглавието му означава, че баба Илийца е една обикновена жена, една от многото българки от епохата на Април-ското въстание, а за друг една селянка, различна от другите, една необикновена, изключителна българка. Самият автор насочва и към двата прочита на заглавието, но не за да се противопоставят един на друг, а за да се възприемат обвързани, в единство. Обикновеното и необикновеното в образа на тази шестдесетгодишна жена в повествованието се успоредяват и допринасят героинята да се възприема като жива. Авторът не е направил нито една погрешна стъпка в изграждането на образа й като цялостен. Всяка дума, всеки жест и всяко нейно действие са предоп-ределени още от първите впечатления, които той създава за нея чрез силата на художественото слово.

Външният вид на баба Илийца я разкрива като обикновена жена, загрубяла от тежкия полски труд, с яки изпечени селски ръце: Тя беше жена около шейсетго-дишна, висока, кокалеста мъжка на вид. В кратката портретна характерис-тика на героинята няма нищо самоцелно. Без тази физическа сила, която се излъчва от цялата й фигура, би било невъзможно тя, вече жена в напреднала възраст, да измине с двегодишно болно дете на ръце два пъти в една нощ разстоянието между Челопек и Черепишкия манастир, да води половинчасова упорита борба, за да освободи необходимата й ладия от дълбоко забития в земята кол, а след вто-рата среща със заблудилия се бунтовник от Ботевата чета да поеме в свободната си ръка и пушката му, та да олекне на изранените му крака.

Първите представи за характера на баба Илийца идват от словата й. В припрения диалог между нея и познатото й заптие Хасан ага тя и почтително моли да я вземат в ладията, и упорито настоява, като се стреми да въздейства на бащиното му чувство.

В своята упорита настойчивост героинята се отличава от другите жени, които при грубата заповед на турците се разпръсват уплашени и безмълвни, привикнали да бъдат бити и унижавани. Наистина, подобно на тях и баба Илийца преглъща оби-дите и към нея, и към внучето й. Но не го прави от обръгналост или от безразли-чие, а защото, както става ясно от ретроспекцията, се е заела с отговорната зада-ча да спаси два живота: единия на болното си внуче сираче, а другия на бореца за свобода. В това вече има елемент не само на майчина обич и хрис-тиянско милосърдие, но и на противопоставяне на поробителите, чиито представи-тели в епизода на брега на Искър са двете груби и свирепи заптиета. Така по-корството й се очертава като привидно и наложено от високи нравствени и родо-любиви цели, които го оправдават.

Авторът разграничава баба илийца от общата маса на нейните съселяни. Ге-роинята знае, че у тях е заработило първичното чувство за себесъхранение, зато-ва е сигурна, че те не само не биха приели бунтовника, но и че ще го предадат на турците. В своята доброта и мъдрост, тя не ги кори дори когато е уверена, че те, изплашени от разсвирепелите се поробители и в знак на покорство, жива биха я изгорили, за да спасят себе си, домовете си, семействата си, ако научат, че е приютила един четник. Омразата на будната челопеченка е към развилнелите се поробители. Когато размишлява на глас какво да направи, за да въведе незабе-лязано в къщата си изнемощелия от безсънните нощи и от ходенето момък, тя