Джек Лондон

Обичаят на белия

"Дойдох да си сготвя на огнището ти и да преспя под твоя покрив" - бях оповестил

аз при влизането си в колибата на стария Ебитс; а той ме беше погледнал

безучастно през сълзливите очи, докато Зила ме удостои с кисела гримаса и

презрително сумтене. Зила беше негова жена и няма да намерите по Юкон

по-злоезична и непреклонна индианка от нея. Пък и аз нямаше да спра там, ако

кучетата ми не бяха толкова изморени или ако останалата част от селището беше

обитавана. Но само в тази колиба намерих хора и в тази колиба, по необходимост,

се подслоних.

Сегизтогиз старият Ебитс събираше заплетените си мисли и в очите му ту

проблясваха, ту изчезваха искрици разум. Докато приготвях вечерята си, направи

даже няколко радушни опита да се осведоми за здравето ми, за състоянието и броя

на кучетата ми и за разстоянието, което бях пропътувал този ден. И всеки път

Зила правеше все по-кисели физиономии и сумтеше още по-презрително.

Но трябва да призная, че наистина нямаше никакви основания да чакам добро

настроение от тяхна страна. Те се гушеха край огъня, двамината, в края на живота

си, стари, повехнали, безпомощни; измъчени от ревматизъм, разядени от глад и

раздразнени непоносимо от аромата на изобилното месо, което пържех в тигана.

Поклащаха се напредназад бавно и с отчаяние, и редовно - на всеки пет минути -

Ебитс изпъшкваше приглушено. Пъшкането идваше не толкова от самото страдание,

колкото от причиненото от него изтощение. Беше потиснат от бремето и мъките на

това нещо, наречено живот, и още по-угнетен от страха пред смъртта. Той

преживяваше вечната трагедия на старите хора, за които радостите на живота са

отминали, но които все още не могат да се примирят с мисълта за смъртта.

Когато еленовото месо зацвърча шумно в тигана, забелязах, че ноздрите на стария

Ебитс трепнаха и се разшириха, докато поемаха аромата на храната. За известно

време той престана да се клати и забрави да пъшка, а лицето му прие разумно

изражение.

Зила пък се заклати по-бързо и за пръв път даде израз на своята мъка с кратки,

пронизителни изскимтявания. Хрумна ми, че тяхното държане наподобява това на

изгладнели кучета, и в този ред на нещата нямаше да се учудя, ако Зила изведнъж

се сдобиеше с опашка и заблъскаше с нея по пода"; точно както правят кучетата.

Ебитс твърде често спираше да се клати, за да се наведе напред и пъхне носа си

по-близо до източника на вкусовата възбуда.