Обхват и характер на старобългарската литература

Старобългарската литература е най-старата славянска литература, която продължава творческото дело на братята Кирил и Методий и се опира на демократичните традиции, създадени от тях.

Тя се твори на български език, който като книжовен език става норма-тивен. С течение на времето, въпреки че се развива, изостава от говоримия, в отделни епохи доста се отдалечава от него, той никога не се чувствува като чужд. Между култов и литературен език, от една страна, и говорим език, от друга, не се отваря дълбока пропаст. Историята на западноевропейската култура показва, че през IХ-Х в. езикът на църквата, на дипломацията, "високата" литература е латинският, достъпен само за високообразования човек, а народите говорят своите родни езици. В румънските княжества през ХV-ХVII в, църковният и книжовният език е среднобългарският, а народът си служи със съвсем различен неславянски език. Следователно в езиково отношение старобългарската литература е една от най-демократичните средновековни литератури в Европа. В своето многовековно развитие от последната четвърт на IX в. до нейния залез тя е поставена на народностни езикови основи.

И по съдържание старобългарската литература показва редица прогресивни черти. В нея например се забелязва поява на особености, които в други европейски литератури се явяват по-късно. Народностно и историческо съзнание българската литература показва още през IХ-Х в. Особено ясен израз намира българското родолюбие, а също така и чувството за народностна и дър-жавна приемственост през ХI-ХIV в. Въпреки политическите сътресения и дветe робства в българската литература винаги надделява идеята за единството ма българския народ и за непрекъснатостта на неговата история. Два века преди да се появи книгопечатането, което слага край на хаоса в правописа и ограничава до минимум грешките, в българска среда (XIV в.) се явява движение за езиково и правописно единство на книгите. Работи се за създаване на единен книжовен език и правопис, за нормативност в правописа. В отделни епохи (Х-Х, XIV в.) българската литература се издига на високо философско и художествено равнище, поставя общославянски и общохристиянски въпроси, затова в сферата на православните народи в Европа тя придобива интернационален характер. Освен това поради липсата на езикова бариера просветата в средно-вековна България обхваща относително широк кръг хора и създава условия за формиране на един средно- и малкообразован читателски слой, което дава тласък за разпространението на обемиста "народна" литература със социални и общочовешки мотиви и идеи (предимно богомилската и апокрифната).

В историята на модерните литератури се включват само художествените творби - поезия, белетристика, драма, пътепис и пр., т.е. "избистрените" литературни жанрове. Онези творби, които са свързани с обучението, с изучаването на при-родата и политическата история, с църковната практика, влизат в дела на богослужебната или на научната литература и се изключват от обсега на художественото творчество. Когато пристъпваме към изучаването на средновековната литература обаче, ние не можем да изхождаме от съвременни критерии, защото самото понятие "художественост" е историческа категория и през различните епохи има различно конкретно съдържание. За решаване на въпроса за обхвата на старобългарската литература е нужно да се прилага историческият принцип - литературата трябва да се види през погледа на човека от Средновековието.

Тогава църквата и литературата са неразривно свързани, както са свързани науката с литературата, религията с естетиката. Затова в книжнината се открива своеобразно смесване на "литературни" и "нелитературни" жанрове (от наше гледище), съществува тясна обвързаност на ред жанрове с църковната практика, които изпълняват едновременно практическа и естетическа функция. Научното знание, теологията и изкуството са недиференцирани и неразделими.

Всички старобългарски творби, написани за произнасяне или за четене, имат обществено предназначение. Те целят пряко въздействие върху слушателя и читателя и са създадени със средствата на поетическата реч. Понятието "художественост" не е чуждо на старобългарския писател. То съзнателно се свързва с творчеството, с умението да се изразяват мисли чрез словото. Под него едни разбират вярност и пълнота на материала, други - достъпност и яснота, трети - красота на фразата или всичко това заедно.

Ако изхождаме от съвременни критерии, похвалните, поучителните и тълковните слова например не са литература, тъй като имат църковно приложение. През Средновековието обаче те са предназначени за